Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Тунелът бе смътно осветен и тесен. Каменните стени ме притискаха сякаш искаха да подадат, докато крачех нерешително.

Дочух гласове и смях идващи от дъното на тунела, така че се отправих натам. Внимателно запълзях през катакомбите, стараейки се да не се препъна по неравния терен. Виещия се тунел стигаше до малка стая. ПЕЩЕРАТА. Около дузина посетители, с гръб към мен, слушаха нещо което си помислих, че е изнасящ шоу комедиант. Бях любопитна защо бяха избрали да го слушат вместо да танцуват на дансинга.

Но той не бе някой обикновен носещ сини дънки комедиант. Той бе с черна качулка на главата, хвърляща сянка на смъртно бледото му лице, и не разсмиваше публиката.

— Затворът трябва да поеме в нова посока. Защо да се крием в сенките, когато можем да направим много повече? — предизвика ги той. Улавяйки светлината от единствения прожектор златният ключ, висящ на черен синджир на врата му наподобяваше пропуск за зад кулисите на рок концерт.

— Съгласна съм. Защо да отричаме кои сме? — попита едно момиче със змия увита около врата й като наметка от норка.

— Ето защо този клуб е толкова важен и тук можем да бъдем себе си — започна друг.

— Затворът е тайно и безопасно място, което можем да наречем наше.

— Не е ли време да се разкрием? — заспори говорещата със змии, докато галеше влечугото. — Много от нас са вече доста изнервени от това криене.

— Но много други се чувстват в по-голяма безопасност само сред себеподобните си — призна един посетител.

— Ние не се разбираме с външни — каза друг.

— Може би е време да опитаме — каза едно момиче на първия ред.

— За да станем като тях и да загубим идентичността си? — попита друг.

Напрежението и от двете страни растеше. Говорителя вдигна ръцете си във въздуха.

— Успокойте се. Трябва да бъдем единни.

Един младеж до мен ме попита:

— Ти какво мислиш?

Изведнъж всички от групичката се взряха право в мен. Змията, все още навита около собственичката си, изсъска.

— Мисля, че ми е време да се върна на дансинга!

Измъкнах се отново в смъртоносния тунел. Очите ми дори не се бяха адаптирали към тъмнината, когато се блъснах в две момичета. Наежих се, но бях твърде изморена за кавга в бара.

— Извинете — казах. — Знаете ли пътя обратно до дансинга?

Момичетата, противно на пърхащите пчелички Прада в гимназията Дулсвил, не искаха конфронтация. Вместо това почувствах строящата от тях топлина и приятелство.

Двете момичета бяха на моите години. Едното носеше индигово синя рокля с корсет, а другото бе с кукленска рокля и високи, тесни и поръбени със сребърна дантела ботуши. Лилавите оттенъци на грима драматично подчертаваха вампирските им черти. Едното имаше дълга червена къдрава коса, а другото мастилено черна и права като опъната тетива коса.

— Последвай ме — насочи ме момичето с корсета и хвана ръката ми. — Аз съм Оникс, а това е Скарлет. Ти как се казваш? — заслепи ме с великолепна усмивка, която разкри мъничко черно бижу от оникс закрепено на единия от вампирските й зъби.

— Уау — от къде се сдоби с това? — започнах аз. — Изглеждат толкова истински.

Тя отново ми показа зъбите си.

— Те са истински. Можем и за теб да направим.

Бях направо слисана. Оникс намекваше за бижуто си, докато аз говорех за вампирските й зъби.

— Как се ориентирате в клуба? — попитах.

— Отне ни цяла вечност — отвърна Скарлет.

Преди да се усетя вече бях в безопасност в центъра на клуба заедно с двете си нови приятелки.

— Страшно ви благодаря — им казах аз. — Сега ще тръгвам…

Сияйните им изражения посърнаха.

— Не искаш ли да танцуваме?

Стоях с две от най-готините момичета, които бях срещала — а досега през целия ми живот винаги бях изключвана от всяка клика. Беше вълнуващо веднага да бъдеш приет заради това което си, а и не знаех кога ще имам възможността отново да дойда в Затвора.

— Добре, само една песен! — омекнах аз.

Мятахме се наоколо и се хилехме сякаш сме приятелки от детство. Представих си какъв щеше да е животът ми, ако Оникс и Скарлет бяха израснали в Дулсвил. Щяхме да преспиваме една при друга през деня, да лакираме ноктите си на лунна светлина и да си говорим на гробището.

Мятахме се толкова силно, че помислих, че фалшивите ми татуировки ще паднат от мен. Вампирската тема беше доведена до крайност в Затвора. Посетителите на клуба бяха така преплетени един в друг, че сякаш пиеха от душите си. Докато похотливи младежки устни целуваха шиите на замаяни момичета не беше ясно къде свършва тялото на един и започва тялото на друг.