Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Така в първите шест хиляди години от човешката история, като се почне от най-древната индийска пагода и се стигне до Кьолнската катедрала, архитектурата е била великата писменост на човечеството. Безспорна истина е, че не само всеки религиозен символ, но и всяка човешка мисъл има своя страница в тази необятна книга, има свой паметник.

Всяка цивилизация започва с теокрация и свършва с демокрация. Този закон за последователния преход от единовластие към свобода е отразен и в архитектурата. Защото — наблягаме на това обстоятелство — строителното изкуство не се ограничава само в изграждане на храма, в изразяване на мита и жреческия символ, в записване чрез йероглифи върху каменните страници загадъчните скрижали на божествения закон. Ако беше така, понеже във всяко човешко общество настъпва момент, когато свещеният символ се изхабява и заличава под напора на свободната мисъл, когато човекът се изплъзва от тиранията на свещеника, когато разрасналите философски и научни системи разяждат лика на религията, архитектурата щеше да бъде безсилна да възпроизведе това ново състояние на човешкия дух, нейните страници, гъсто изписани от едната страна, щяха да останат празни от другата, нейните творби щяха да бъдат окастрени, нейната книга щеше да бъде непълна. Но не е така.

Да вземем например средновековието, което е по-достъпно за наблюдение, понеже е по-близо до нас. През първия период, докато теокрацията установява в Европа своя режим, докато Ватиканът обединява и прегрупира около себе си елементите на новия Рим изграден от стария, разсипан в развалини около Капитолия, докато християнството дири сред отломките на предишната цивилизация останките от обществените слоеве и изгражда с тях новия йерархичен свят, чийто ключов камък е духовенството, тайнствената романска архитектура, сестра на теократическите сгради в Египет и Индия, неизменна емблема на чистия католицизъм, застинал йероглиф на папското единство, напира в хаоса изпод останките на мъртвата гръцка и римска архитектура и избликва под диханието на християнството и под ръцете на варварите.

Цялата тогавашна мисъл намира израз в мрачния романски стил. Навсякъде се чувствува властното, единното, непроницаемото, абсолютното — папа Григорий VII. Навсякъде свещеникът, никъде човекът. Навсякъде кастата, никъде народът. Но ето че почват кръстоносните походи. Голямо народно движение. А от утайката на всяко голямо народно движение се излъчва винаги духът на свободолюбието. Пробиват си път нови влияния. Открива се бурният период на жакериите, прагериите, лигите. Властта се разклаща, единството се разцепва. Феодализмът иска да раздели властта с теокрацията в очакване на народа, който ще се появи неизбежно, за да вземе както винаги лъвския пай. Quia nominor leo. 113 113 Защото се наричам лъв (лат.). — Б. пр. Феодалната аристокрация си проправя път изпод духовенството, а градската община — изпод феодалната аристокрация. Европа променя облика си. И какво виждаме? Архитектурата също променя своя облик. И тя заедно с цивилизацията обръща страницата и новият дух на епохата я намира готова да пише под негова диктовка. Тя се връща от кръстоносните походи със стрелчатия свод, както народите се върнаха със свободата. И тогава, докато Рим постепенно се разпада, романската архитектура замира. Йероглифът напуска катедралата и търси убежище в гербовете на замъците, за да придаде по-голям престиж на феодализма. Самата катедрала, доскоро напълно догматична сграда, завладяна занапред от буржоазията, от градската община, от свободата, се изплъзва от ръцете на свещеника и изпада под властта на художника. Архитектът я построява по свой вкус. Сбогом, тайнственост, мит, закон! На преден план излизат въображението, прищявката. Обезпечат ли му храм и олтар, свещеникът няма вече думата. Четири стени принадлежат на архитекта. Архитектурната книга престава да бъде собственост на духовенството, на религията, на Рим. Тя принадлежи на въображението, на поезията, на народа. На това се дължат бързите и безчислени превращения на тази архитектура, преживяла само три века, превращения, които ни смайват след неподвижната закостенялост на романската архитектура, която се бе задържала шест-седем века. Изкуството напредва с исполински крачки. Геният и самобитността на народа поемат задачата на епископите. Всяко поколение написва мимоходом по един ред в архитектурната книга, задрасква старите романски йероглифи от фронтисписите на катедралите и догмата едва прозира под новия символ, който то запечатва върху тях. Под драперията на народното творчество едва се долавя религиозният скелет. Мъчно можем да имаме представа за волностите, които си позволяват архитектите даже спрямо църквите — ту капители от сплетени в непристойни пози монаси и монахини, както в залата с камините в съдебната палата, ту приключението на Ной, изваяно е всички подробности, както върху големия портал на катедралата в Бурж, ту пиян монах с магарешки уши и чаша вино, хилещ се в лицето на другите братя, както върху умивалника на абатството в Бошервил. Изваяната върху камъка мисъл се ползува в онази епоха с привилегии, които могат да се сравнят с днешната наша свобода на печата. Свобода на архитектурата.