Виктор Юго - Парижката Света Богородица

А ние вземаме това залязващо слънце за утрешна зора!

Обаче от момента, когато архитектурата става обикновено изкуство като всяко друго, когато престава да бъде всеобемаща, господствуваща, тиранична, тя не може вече да задържи при себе си другите изкуства. Те се освобождават, отхвърлят ярема на архитектурата и тръгват по свой собствен път. Всяко от тях спечелва от разтрогването на тази връзка. Самостоятелността съдействува на растежа. Резбата става ваятелство, иконописът — живопис, църковният канон — музика. Както след смъртта на Александър отделните провинции на разпокъсаната империя стават кралства.

Така се появяват Рафаел, Микеланджело, Жан Гужон, Палестрина — тези светила на лъчезарния шестнадесети век.

Заедно с изкуствата и мисълта се освобождава по всички линии. Средновековните еретици бяха причинили сериозни пукнатини на католицизма. Шестнадесети век разбива окончателно единството на църквата. Преди книгопечатането реформата щеше да бъде само схизма, книгопечатането я превръща в революция. Унищожете печатарската машина и ереста е обезсилена. По щастливо или нещастно съвпадение на обстоятелствата Гутенберг е предшественик на Лютер.

Но когато слънцето на средновековието се скрива напълно, когато готическият гений угасва завинаги на хоризонта на изкуството, архитектурата почва постепенно да потъмнява, да се обезцветява и заличава. Печатната книга — червей, прояждащ сградата — я гризе и поглъща. Тя се оголва, листата й окапват, тя вехне, с всеки изминал ден. Става оскъдна, бедна, нищожна. Не изразява нищо, дори и спомена за някогашното изкуство. Предоставена на собствените си сили, изоставена от другите изкуства, защото вече е изоставена от човешката мисъл, тя зове обикновени работници по липса на художници. Стъклото замества стъклописите. Каменоделецът заема мястото на ваятеля. Сбогом, жизненост, оригиналност, сила, осмисленост! Архитектурата се влачи като жалка просякиня в художническите ателиета, задоволявайки се с копия. Микеланджело, който навярно още в шестнадесети век е чувствувал, че това изкуството умира, има едно последно отчаяно хрумване. Този титан на изкуството струпа Пантеона над Партенона и създаде „Свети Петър“ в Рим. Велико произведение, което заслужаваше да остане единствено, последна самобитна творба на архитектурата, подпис на художник исполин под колосалния каменен регистър, който се затваряше. Какво стана след смъртта на Микеланджело с тази жалка архитектура, преживяла сама себе си във вид на призрак, сянка? Тя се залавя с римския „Свети Петър“, копира го робски, възпроизвежда го комично. Същинска мания. Жалка гледка. Всеки век има свой „Свети Петър“. В седемнадесети век — „Вал дьо Грас“, в осемнадесети — „Сент Жонвиев“. Всяка страна има свой „Свети Петър“. И Лондон, и Петербург. А Париж има поне два-три. Лишено от ценност завещание, последен празен брътвеж на грохнало от старост велико изкуство, вдетинило се преди смъртта си.

Ако вместо тия характерни архитектурни паметници, за които преди малко споменахме, разгледаме общия облик на изкуството от шестнадесети до осемнадесети век, ние ще се натъкнем на същите признаци на упадък и израждане. Като се почне от времето на Франциск II, архитектурната форма на сградата все повече се заличава и вместо нея изпъква геометричната форма, както под кожата на отслабнал болник се подават костите. Изящните линии на художника отстъпват пред студените неумолими линии на геометрика. Сградата не е вече сграда, а многоъгълна призма. Архитектурата обаче се мъчи да прикрие тази голота. Гръцкият фронтон се вмъква в римския или обратно. На всяка крачка Пантеон в Парте-нон, на всяка крачка римската църква „Свети Петър“. Вижте тухлените къщи с каменни ъгли на Анри IV, Плас Роял, Плас Дофин. Вижте църквите на Луи XIII — тежки, тромави, прихлупени, неугледни, обременени с купол, подобен на гърбица. Вижте архитектурата от времето на Мазарини — Колежа на четирите нации, грозно подражание на италианските образци. Вижте дворците на Луи XIV — дълги, сковани, ледени, скучни казарми за придворни. Вижте най-сетне и епохата на Луи XV с цикориите и фидетата, с брадавиците и израстъците, които обезобразяват тази стара, изпаднала, беззъба, но все още кокетна архитектура. От Франциск II до Луи XV недъзите нарастват в геометрична прогресия. Изкуството се е превърнало вече в кожа и кости. То изживява жалка агония.

А какво става междувременно с печатницата? Целият живот, който изтича от архитектурата, се влива в нея. Колкото повече архитектурата запада, толкова повече книгопечатането се разраства и разцъфтява. Запасът от сили, който човешката мисъл изразходваше за катедрали, се изразходва занапред за книги. Затова още от шестнадесети век, настигнала западащата архитектура, печатницата повежда борба с нея и я убива. В седемнадесети век тя е вече тъй мощна, победоносна и сигурна в победата си, че дава на света един празник — великия литературен век. В осемнадесети век, след дългата си почивка в двора на Луи XIV, тя грабва шпагата на Лютер, въоръжава Волтер и се втурва бурно в пристъп срещу стара Европа, след като бе унищожила архитектурната форма на нейното изразяване. В края на осемнадесети век печатницата е превърнала всичко в развалини. През деветнадесети век тя почва отново да възстановява.