Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Но под тази първа и разбира се, съвсем проста мисъл ние смятаме, че се криеше и друга, по-оригинална, незабележима последица от първата, не така неоспорима. Пак философско убеждение, но вече не на свещеник, а на учен и на човек на изкуството. Предчувствието, че човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване, че основната идея на всяко поколение няма вече да се записва със същата материя и по същия начин, че толкова устойчивата и дълговечна каменна книга ще отстъпи пред хартиената, защото тя е още по-дълговечна и по-устойчива. Такъв именно е вторият смисъл на думите на архидякона. Те означаваха, че едно ново изкуство щеше да измести досегашното изкуство. Архидяконът искаше да каже: „Печатницата ще убие архитектурата.“

И действително от сътворението на света чак до петнадесети век на християнската ера включително архитектурата си остава великата книга на човечеството, главното негово изразно средство в различните стадии на развитие на физическите и умствените му сили.

Когато паметта на първите човешки поколения се почувствувала премного обременена, когато товарът на спомените на човешкия род станал толкова тежък и объркан, че голото хвърчащо слово рискувало да го загуби по пътя си, хората записали възпоминанията си върху земята по възможно най-ясен, траен и естествен начин. Запечатали всяко предание под някой паметник.

Първите паметници били обикновени каменни блокове, „недокоснати от желязото“ по думите на Мойсей. Първите стъпки на архитектурата напомняли първите стъпки на всяка азбука. Изправяли някой камък и той представлявал буква, а всяка буква била йероглиф. Върху всеки йероглиф — като капител върху колона — кацвали няколко мисли. Така постъпвали първобитните хора по всички части на земното кълбо и по едно и също време. „Побитите камъни“ на келтите се срещат и в Азия — Сибир, и в Америка — пампасите.

По-късно почнали да съставят цели думи. Слагали камък върху камък, съединявали гранитните срички и се опитвали да получат няколко думи. Келтските долмени и кромлехи, етруските тумулуси, еврейските галгали са все такива думи. Някои от тях — главно тумулусите — често изразявали собствено име. Понякога даже, когато разполагали с много камъни и обширен терен, хората се опитвали да напишат и цяло изречение. Исполинската грамада в Карнак е вече цяла формула.

Най-сетне почнали да пишат цели книги. Преданията родили символи, под които самите те се губели, както дънерът се губи под листнатите грани. Тези символи, в които човечеството вярвало, се умножавали постепенно, увеличавали се, кръстосвали се и се преплитали все по-сложно. Първите паметници не можели вече да ги поберат. Те преливали от всички страни. Първобитните паметници едва успявали да изразят първобитното предание, просто, голо сливащо се със земята като тях самите. Символът имал нужда да се разгърне в сграда. Тогава успоредно с развитието на човешката мисъл се развила и архитектурата. Тя се превърнала в исполин с хиляди глави и ръце и дала вечна, видима и осезаема форма на неуловимата символика. Докато Дедал, символ на силата, измервал, докато Орфей, символ на ума, пеел, стълбът буква, сводът сричка, пирамидата дума, движени по силата на закона на геометрията и поезията, се групирали, комбинирали, сливали се, снишавали се, издигали се, разполагали се едни до други на земята, редели се на етажи до небето, за да напишат под диктовката на главните идеи на дадена епоха чудните книги, които били същевременно дивни сгради: пагодата в Еклинга, гробницата на Рамзес в Египет, храмът на Соломон.

Първоначалната идея — словото — проличавала не само в съкровената същност на всички тия сгради, но и в тяхната форма. Така например храмът на Соломон бил не само подвързията на свещената книга, но и самата свещена книга. Свещениците можели да прочетат върху всяка от концентричните му огради свещеното слово, преведено и ясно изразено чрез камъка. Те проследявали неговите преобразования от светилище в светилище, докато го откривали в последното му убежище под най-конкретната му форма, създадена пак от архитектурата — Ноевия ковчег. Така словото било заключено в сградата, но неговият образ, подобно на човешко лице върху ковчег на мумия, бил запечатан върху външната обвивка на архитектурния паметник.

И не само формата, но и мястото, което избирали за издигане на сградите, разкривало идеята, която те изразявали. В зависимост от мрачния или ведър характер на изобразявания символ Гърция увенчавала хълмовете си с храмове, за-пленяващи погледа, а Индия дълбаела недрата на планините си, за да извае безформените си подземни пагоди, поддържани от исполинските редици на гранитните слонове.