Виктор Юго - Клетниците

Той се наведе и различи в мрака едно същество, което пълзеше към него.

— Не ме ли познахте?

— Не.

— Епонин.

Той се наведе бързо. Беше действително злочестото момиче.

— Ранена ли сте? Почакайте! Сега ще ви пренеса и ще ви превържат. Къде ви боли? Но какво търсите тук?

Той се опита да пъхне ръка под нея, за да я повдигне. Тя изхока тихо.

— Заболя ли ви? Но аз докоснах само ръката ви.

Тя вдигна ръка към очите му и той видя на дланта й черна дупка.

— Но какво е станало?

— Пронизана е. Не видяхте ли пушката, насочена към вас?

— Видях и една ръка, която запуши дулото й.

— Това беше моята ръка.

Мариус потреперя.

— Каква лудост! Клето дете! Но толкова по-добре, ако е само това, такава рана не е смъртоносна.

— Куршумът прониза ръката ми, но излезе през гърба ми. Излишно е да ме превързвате. Седнете до мен на този камък.

Мариус се подчини. Тя сложи глава на коленете му и промълви:

— Колко ми е хубаво! Ето, вече нищо не ме боли!

Девойката замълча за миг, после добави:

— Да ви кажа ли, господин Мариус? Дразнех се, че влизате в онази градина. Глупаво е, защото сама ви показах къщата… Изглеждах ви грозна, нали? Виждате ли, никой няма да излезе жив от тази барикада, затова ви и доведох тук. И все пак, когато видях, че се целят във вас, запуших с ръка дулото на пушката. Исках да умра преди вас. Надявах се, че ще дойдете тук. Чаках ви… Сега ми е добре… Спомняте ли си деня, когато влязох в стаята ви? Ами когато ви срещнах на булеварда? Как хубаво пееха птичките! О, колко съм щастлива!

Мариус гледаше злочестото създание с дълбоко съчувствие.

— О! — простена внезапно тя. — Задушавам се!

В този миг на барикадата екна звънкият глас на Гаврош. Детето пълнеше пушката, си и пееше весело:

Епонин се надигна и прошепна:

— Братчето ми е. Не бива да ме види.

— Вашето братче ли? — попита Мариус, спомняйки си с горест за дълга си към семейство Тенардие.

— Да, момченцето, което пее.

Тя приближи лицето си до лицето на Мариус и промълви със странно изражение:

— Чуйте. В джоба ми има писмо за вас. Още от вчера. Казаха ми да го пусна в пощата, но аз го задържах. Не исках да го получите. Ето го.

Тя улови ръката на Мариус и я пъхна в джоба на блузата си.

— А сега срещу това обещайте ми…

— Какво?

— Обещайте ми най-напред.

— Обещавам ви.

— Обещайте ми да ме целунете по челото, когато умра.

Тя отпусна глава върху коленете му и клепачите й се склопиха. Той си помисли, че нещастната й душа е отлетяла, но Епонин бавно отвори очи, които потъваха в мрачните дълбини на смъртта и му каза с нежен глас:

— Още нещо, господин Мариус, знаете ли, струва ми се, че бях малко влюбена във вас.

Тя се опита да му се усмихне и издъхна.

Мариус удържа обещанието си. Той положи целувка върху бледото лице на девойката. После не без трепет взе писмото. Предчувстваше, че то съдържа важно известие. Той сложи внимателно мъртвата девойка върху паважа и се отдалечи. Приближи се до запалената свещ в долната зала на кръчмата и зачете.

„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом Арме №7, а след една седмица заминаваме за Англия. Козет, 4 юни.“

Любовта им беше толкова невинна, че Мариус не познаваше дори почерка на Козет.

Нека обясним с няколко думи. Всичко бе дело на Епонин. След случилото се на 3 юни на улица Плюме, тя си бе поставила двойна цел: да осуети плановете на баща си и другите злодеи и да раздели Мариус и Козет. Смени дрипите си с първия срещнат шегаджия и преоблечена като работник подхвърли на Жан Валжан на Марсово поле зловещото предупреждение. Жан Валжан реши да напусне незабавно къщата на улица Плюме. Козет беше отчаяна. Как да се обади на любимия? Надраска набързо два реда, но как да ги пусне в пощата? Тя не излизаше сама. В тревогата си девойката забеляза Епонин, която се навърташе около къщата им и я помоли да пусне в пощата писмото й. Загубила всяка надежда, Епонин намисли да умре самата тя на барикадата, но да извика там и Мариус. Щом не можеше да бъде неин, поне да не бъде на никоя друга.

Мариус обсипа с целувки писмото на Козет. Пред него стояха две неотложни задължения: да уведоми Козет къде се намира и да спаси сина на Тенардие. Откъсна един лист от бележника, който носеше винаги със себе си и написа: