Виктор Юго - Клетниците

Ако над Париж в този миг се бе понесло същество, снабдено с крила на прилеп или кукумявка, то щеше да види под себе си мрачен пейзаж. Целият старинен квартал на халите щеше да му се стори огромна черна яма, издълбана в сърцето на Париж. Пълно мъртвило. Окото би доловило може би в мрака бледи блуждаещи светлинки и странни начупени линии, силуети на необикновени строежи: барикадите. Всичко останало беше обвито в тъмна мъгла, над която стърчаха кулата Сен-Жак, камбанарията на „Сен-Мери“ и две-три високи сгради, напомнящи призраци.

Около този пуст и вдъхващ тревога лабиринт проблясваха саби и щикове, глухо тътнеше приближаващата се артилерия. Страхотен пояс се сключваше и бавно се затягаше около метежниците. Обграденият квартал приличаше на чутовна пещера, в която всичко сякаш беше застинало неподвижно.

Мрак, изпълнен със засади; зад всеки ъгъл — затаени бойци. Свършено беше. Не можеха вече да се надяват на друга светлина освен на огъня от пушките, на друга среща освен внезапното появяване на смъртта. В това белязано място щяха да кръстосат пипнешком оръжията си правителството и въстанието, буржоазията и народът.

Впрочем едно и също ожесточение и решителност владееха и двете страни. Да се хвърлят в атака означаваше за едните да умрат, но никой не мислеше за бягство.

Както често се случва, и природата беше в съзвучие с това, което възнамеряваха да правят хората. Нищо не нарушаваше злокобната хармония на небето и земята. Звездите се бяха скрили. Тежки облаци пъплеха по целия хоризонт. Над мъртвите улици като огромен погребален саван бе надвиснало черно небе.

Мариус стигна до халите. Там всичко беше като че ли още по-мрачно. Само високите покриви на къщите, които заграждат улица Шанврьори, се очертаваха леко обагрени в червено на черния фон на небето: отражение от факлата, която гореше на барикадата пред „Коринт“. Така се добра до завоя на улица Мондетур, единствената връзка с външния свят, оставена, както си спомняте, от Анжолрас.

Оставаше му да направи само една крачка. Тогава го побиха тръпки. Той, синът на полковник Понмерси, щеше да участвува в гражданска война! Не беше ли това измяна към паметта на баща му?

Гражданска война! Има ли всъщност война с чужденци? Нима всяка война не е война между братя? Целта единствено окачествява дадена война. Има справедливи и несправедливи войни. До деня, когато бъде сключено великото човешко съглашение, войната уви! ще бъде необходима. Тя е позор, когато е насочена срещу правото, прогреса, разума и истината! Има ли по-справедлива война от тази, която има за цел да утвърди социалната правда, да възцари свободата, да възвиси човечеството? Справедливата война изгражда мира. Над света още стърчи ненавистната крепост на предразсъдъците, суеверията, произволите, насилията и мрака. Да я сринем из основи! Да съборим тази чудовищна грамада! Нима превземането на Бастилията не е велик подвиг?

Такива мисли вълнуваха Мариус, преди да се присъедини към метежниците.

Все още не се мяркаше никой. Часовникът на „Сен-Мери“ изби десет часа. Анжолрас и Комбфер седнаха с карабини в ръка край пролуката на голямата барикада. Те не разговаряха. Ослушваха се, стараейки се да доловят дори и най-глухия, най-отдалечен шум от стъпки.

Внезапно в зловещата тишина екна ясен и весел момчешки глас, който като че ли идеше откъм улица Сен-Дьони. Момчето пееше следните стихове по една старинна мелодия и накрая завърши с провикване, напомнящо кукуригане:

Приятелите си стиснаха ръце.

— Това е Гаврош! Предупреждава ни — каза Анжолрас.

Из безлюдната улица прокънтяха стъпки, едно създание, по-ловко от клоун, се покатери по прекатурения омнибус и Гаврош скочи задъхан посред барикадата.

— Пушката ми! Идат!

Електрическа искра пробягна по барикадата, ръцете шумно посегнаха към оръжието.

— Искаш ли моята карабина? — попита Анжолрас момчето.

— Не, голямата пушка! — отвърна Гаврош.

И взе пушката на Жавер.

Часовоите се прибраха в барикадата. Гледана откъм улица Шанврьори приличаше на огромна порта, зинала към неизвестното. Всеки зае бойното си място.