Иън Ървайн - Сянка по стъклото

„ Ще върнеш! Поне можеше да е по-любезна, за да прозвучи като молба“. Каран вече се чувстваше потисната и използвана.

— Какво искаш да направя?

— Моята господарка Фейчанд ми заръча да й занеса нещо, което е изгубила много отдавна. Не мога да изпълня задачата, без да си помагам с връзка. Затова се нуждая от тебе.

— Е, това ми се струва достатъчно лесно. — Щом вече се съгласи, Каран бе обзета от нетърпение с това да се свърши по-бързо. — Ако желаеш, можем да започнем веднага след закуска. Къде предпочиташ да работим?

Мейгрейт се засмя невесело.

— Не, не е толкова просто. А и не можем да го направим тук.

— Както кажеш. Ще отидем, където поискаш.

Едва ли щеше да отнеме повече от няколко дни, най-много седмица до Туркад и обратно.

— Трябва да стигнем до Физ Горго.

— Физ Горго!? Но това е чак в другия край на Мелдорин… поне сто и петдесет левги!

— Поне толкова са — съгласи се гостенката.

— Немислимо е да напусна Готрайм за месеци по това време на годината! А Физ Горго не беше ли твърдина на Игър? Само с цяла армия можем да надделеем над стражата му.

Мейгрейт не продума минута-две. Улисана в мислите си, тя прехвърляше в паметта си скорошните случки и подбираше кое е безопасно да сподели с Каран, ако изобщо можеше да й каже нещо.

Само преди седмица страшно разтревожената Фейчанд й заповяда да се запъти право към Физ Горго, за да вземе една древна реликва, от която имала неотложна нужда. Мейгрейт се вледени. Знаеше достатъчно и за Физ Горго, и за Игър, за да проумее, че без помощ няма да се справи. Но Фейчанд не приемаше оправдания — щом се налага нещо да бъде направено, значи така трябва. Дори когато беше в най-доброто си настроение, не можеше да й се угоди.

Мейгрейт съзнаваше, че е необходимо да има до себе си човек с дарбата на усета, за да се промъкне в толкова старателно пазено място и да излезе оттам. Спомена името на Каран, но господарката й изпадна в буен гняв. „Отиди сама! Нима има човек с усет, на когото можеш да се опреш?“ Мейгрейт много добре знаеше, че такива хора се плашат и от сянката си, а всички наоколо долавят страховете им.

Поддаваше се на отчаянието. Нямаше време да крои планове, да разузнае предпазните мерки там, значи нямаше как да изпълни задачата. Да разчита на човек с усет беше рисковано, но имаше ли избор? А само Каран й беше подръка. И й беше задължена.

Домакинята се прокашля и я изтръгна от унеса. Мейгрейт се вторачи в очите й. Каран не биваше да научава тези подробности.

— Трябва да взема реликва, с която разполага Игър. Принадлежи на моята господарка и тя си я иска незабавно. Щом стигнем до Физ Горго, ти ще поддържаш връзка и ще ми даваш сили, за да се прокрадна в крепостта и да намеря обратния път навън.

Каран не вярваше на ушите си.

— Но Игър е сред най-могъщите военачалници в Мелдорин, пък и чародей!

— Моята господарка е още по-силна, а и аз съм овладяла донякъде Тайното изкуство. За мен ще е трудно, за тебе обаче изобщо не е опасно. Няма нужда да доближаваш Физ Горго на по-малко от левга. — Тя я погледна неспокойно. — Моля те, дори не подозираш колко е важно за мен. Каквото и да направя, Фейчанд все е недоволна. За нищо на света не бива да се проваля.

За разлика от самонадеяността, тази молба проникна в отстъпчивата душа на Каран, но тя все още се инатеше. Самата идея за такова начинание беше кошмарна.

— Не съм толкова корава, че да се захвана с шпиониране и кражби, нямам подобни умения. Трябва да си намериш някой друг.

— Виж ти! — студено отвърна Мейгрейт. — Честта и дългът са нищо за теб. Не очаквах това. Е, не можеш да откажеш. Не познавам друг наблизо.

— Искаш от мен нещо много над помощта, която ми оказа — запъна се Каран. — Нека е друга услуга и ще ти помогна от все сърце, каквото и да ми струва.

— Вече чух същото от тебе преди време, струва ми се.

— Но ти само похарчи за мен малко сребро, което отдавна ти върнах. Сега настояваш да рискувам живота си.

— „Малко сребро?!“ Спасих ти живота. Върнах те от гроба, макар че и аз можех да се заразя от треската. Пренесох те чак в Туркад. Дадох ти пари и се погрижих да те придружат до дома ти. Върна ми най-дребната част от дълга си.

Каран се почувства натикана в клопка. Никога не бе предполагала, че обещанието й ще бъде обърнато така срещу нея.

— Трябва да отида в Чантед през есента — опита първото, за което се сети.

— Нима поставяш удоволствието над дълга? Ама че особняци сте хората в Банадор. Пък и ние ще сме се върнали дотогава.