Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Преди да я получат, ще съм мъртва. — Каран отново седна в калта и потрепери от треската. — Моля ви, помогнете ми. Имам имоти в Банадор. Ще ви се изплатя, както поискате.

Светът беше пълен с несретници, но Мейгрейт не остана безучастна към изражението на момичето. И тя бе търпяла безмълвно жестокост в миналото си.

— Колко дължиш?

— Десет сребърни тара.

Мейгрейт мълча толкова дълго, че Каран се зачуди дали не съжалява за порива на щедрост, или дори дали ще й стигнат парите.

— За малко помия? — промърмори накрая жената. — В златна паница да ти я поднасят, пак е прекалено. Така да бъде, ще им дам парите. А в замяна потрябва ли ми някога твоята помощ, ти ще ми се отплатиш.

— Ще направя каквото поискате — повтори Каран.

Същата вечер треската я повали на легло, дни наред беше на косъм от смъртта. Мейгрейт се грижеше неуморно за нея, но накрая се убеди, че момичето губи сили. Откара я при господарката си Фейчанд, дребна жена с прозирна кожа и очи, недокоснати от времето. Каран имаше само смътни спомени от болестта, знаеше обаче, че Мейгрейт се караше с Фейчанд заради нея. Щом се възстанови достатъчно, спасителката й я върна в Туркад. Пътят им отне цял месец. Намери й и сигурни спътници, които да я придружат до Готрайм…

Каран се завърна у дома, но научи, че колкото и усърдно да се бе трудил Рейчис, Готрайм затъва под бремето на дългата суша и оскъдните реколти, а нейното проточило се четири години скиталчество е изчерпило всички спестявания. Въпреки земите и къщата си тя откри, че е бедна. И само с най-сурови лишения можа да си позволи пътуването до Чантед, единствената волност през последните две години. Ако не се случеше някое чудо, за есенния празник не биваше и да помисля. А сега дойде и Мейгрейт. Какво ли искаше? Десетте сребърника отдавна й бяха пратени, но дългът на Каран още беше огромен и неоспорим.

— Мейгрейт! — извика тя, пропъждайки спомените. — Добре си дошла! Слизай, слизай.

Хвана оглавника на коня, за да скочи спокойно гостенката.

Огледа загадъчната си спасителка. Беше средна на ръст, със стройна фигура, копринено гладката й кестенява коса стигаше до раменете й. Овалното й лице беше смайващо хубаво, само напрегнато стиснатите челюсти и недоволно извитите устни нарушаваха съвършенството. В странната синева на очите й като че ли се спотайваше нещо. Тъмните дрехи скриваха очертанията на тялото. Единственото й украшение беше една абаносова гривна, съвсем обикновена, но чудесно издялана. Всяко движение на Мейгрейт беше овладяно и пестеливо.

— Доста се измъчих, докато те открия — каза Мейгрейт с безупречно произношение, толкова безупречно, че я издаваше — този език не й е роден.

— Семейството ми живее тук от хилядолетие — отвърна Каран, сякаш се оправдаваше за затънтеното си имение. — Влизай, ще ти налея ябълково вино.

— И с вода ще се задоволя. Предпочитам главата ми да е ясна.

Каран си спомни, че Мейгрейт е въздържана във всичките си навици, и донесе кана вода и две чаши.

— Ще останеш ли по-дълго при нас? — попита, щом я заведе в задния двор, заобиколен от три страни с веранди.

По стълбовете се виеха стари лози, но в толкова ранен за тях сезон гроздовите зърна приличаха на твърди грахчета. Каран предложи на Мейгрейт най-удобния плетен стол, който заскърца смущаващо дори под леката гостенка.

Мейгрейт се настани с изправен гръб и събрани колене, отпуснала ръце в скута си; Каран не се реши да се отпусне небрежно както винаги.

— Няма да остана. Дойдох да те помоля да ми се отплатиш. Още ли държиш на думата си?

— Разбира се. Ще направя всичко, което ми е по силите.

— Ти имаш усета!

— Как узна? — сепна се Каран.

Щом Мейгрейт бе доловила дарбата й, може би и други бяха научили.

— Не се плаши. Няма да издам тайната ти.

— Но как?! — възкликна Каран. — Трябва да знам.

— Когато те мъчеше треската преди две години, ти неволно установи връзка с мен.

„Първата ми голяма грешка — помисли Каран. — И аз вече научих нещо за теб. Коя си ти, че разбираш тези неща?“

— Можеш ли да го контролираш? — продължи да разпитва гостенката.

— Моля?

— Можеш ли съзнателно да свържеш ума си с друг, да изпратиш и да получиш съобщения?

— Правила съм и това — унило призна Каран и добави: — Но на дарбата ми рядко може да се разчита.

— Това е добре — промълви Мейгрейт, без да обръща внимание на добавката. — Възложена ми е задача и имам нужда от твоята подкрепа, за да я изпълня. Ето как ще върнеш дълга си.