Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Войната! — троснато повтори хлунът и се върна на стола си. — Всичко вече е друго. Как да ти помогнем?

— Ако предложите на моя приятелка убежище за ден-два, ще бъде голямо облекчение за мен.

Без да се впуска в излишни подробности, старецът обясни в какво положение е изпаднала Каран.

— В тежко време искаш такава услуга — хладно подхвърли Изаут.

— Не бих го сторил, но нямам друг изход.

— Освен това — натъртено добави Чрейф — ти ни помогна преди време, а ние не забравяме приятелите си. Твоята спътница може да намери безопасност тук за четири дни, но не повече.

— Къде е тя? — попита Изаут. — Войната ни навлече големи неприятности.

Шанд им обясни.

— Ще я наглеждаме — обеща Чрейф.

Щом се отърва от тази грижа, Шанд дори не отиде да провери как е настанена Каран. Тя трябваше да си възвърне самостоятелността, и то колкото се може по-скоро. Старецът побърза да се върне в Туркад, за да търси път за бягство от града.

Изобщо нямаше да е лесно. Всеки ден виждаше как стражниците отвеждат хора. Игър налагаше строгото си господство над Туркад. За онова, което преди войната струваше шепа сребърни тарове, сега се плащаше в златни тели — двайсетократно надути цени, а и не винаги беше осъществимо. Шанд разполагаше със злато, но не и в неограничени количества. Целта му бе да възстанови старите си връзки.

Обикаляше по улиците дни наред, на всяко кръстовище го спираха за разпит „черните юмруци“ на Игър, а той полека изпадаше в отчаяние. Накрая времето, отпуснато на Каран, почти привърши. Примири се с неуспеха си и тръгна обратно към кейовете. Не искаше да злоупотребява с приятелството на хлуните.

Оказа се, че е много трудно да се промъкне. Навсякъде бдяха войници на Игър, с непреклонни, сурови лица. Имаше и други начини, разбира се. Поогледа се и накрая успя да мине по отточен канал, но се озова на половин левга от мястото, където остави Каран.

Пълзя в смрадната теснотия половин час и установи, че на изхода пазят не по-малко бдителни хлуни. Щом се изсули от канала, техните копия опряха в гърдите му. Гледаха го враждебно.

— Името ми е Шанд — представи се той. — Имам разрешение от Чрейф.

От вълнение обърка произношението. Старшият пазач се озъби, но протегна ръка.

— Да видя!

— Не е на хартия. Уговорката е устна.

— Край на уговорките! — отсече хлунът и го побутна с копието.

Шанд усети, че острият като игла връх ей сега ще пробие куртката му.

— Но защо не попитате…

— Махай се! — прекъсна го старшият.

И другите зад него ръмжаха заплашително. Шанд реши, че са прекалено наежени, за да си насилва късмета. Пропълзя нагоре по канала и някъде по средата седна в мрака, за да поумува какво може да се е объркало. Защо държанието им се промени внезапно? И още по-важното — всичко ли е наред с Каран?

Опита повторно другаде, но там го посрещнаха още по-невъздържано и му оставаше само да се върне. Днес беше хид — средзимният ден, ветровит и с лапавица, черен, та няма накъде повече. Шанд се запъти към последното място, което бе набелязал в мисления си списък. Чувстваше се стар, потиснат и безполезен. Вървеше към кръчма в приземие, където се разпореждаше пълна жена на име Юлис, но и преди двайсетина години тя не беше в първа младост.

Огледа зорко уличката и потропа с условния сигнал. Нищо. Скоро обаче усети, че го наблюдават през шпионка. След малко изскърцаха резета и някакво хлапе го вкара в гостна с кръгла маса и покривка на синьо-бели карета. Шанд се отпусна на предложения му стол и зачака.

Минута по-късно една жена подаде глава, огледа го и изчезна. Накрая влезе тлъста белокоса старица, която се задъхваше на всяка крачка. Тя го позна веднага.

— Шанд! — грейна насреща му и протегна ръце.

Той потъна в прегръдката й като юмрук на хлебар в топка тесто.

— Сядай, сядай — побутна го дебеланата към стола, измъкна чевръсто големи чаши от шкафа, бръкна отзад и извади шише от твърде познат за Шанд вид.

— Последното! — похвали се Юлис и счупи восъка на тапата. — Най-чудесната ракия от гелони, която си правил. Пазих това шише пет години с надеждата да се веснеш най-после. Дано не си идвал в Туркад, без да наминеш при мен!

— Ще ти изпратя цял сандък, когато се прибера в Тулин — обеща Шанд. — Истината е, че не съм идвал в града от много години. Остарях.

— Не ти личи — поклати глава Юлис. — Давай да си пийнем сега, че следващия път няма да ме завариш. Това е дъщеря ми Азрейл. Помниш ли я?

В паметта му имаше смътен образ на шумно момиченце с рани на коленете и без предни зъби. Тази невъзмутима пищна красавица с кестенява коса по-скоро му напомняше нейната майка преди тридесет години. Точно това им каза.