Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Млада жена с лъскава коса, явно скоро намазана с масло, взе остатъка от резена. Говореше бързо, но Каран различи само думата „гнусно“ и се вторачи в нея с недоумение. Жената отскочи до другия край на стаята и се върна с медуза, извадена от бурето и захвърлена на пода. За разлика от останалите не беше бледосиня, а сивееше. Тикна я под носа на Каран — вонеше не на гнилоч, а на нещо още по-противно.

— Гнусно — повтори жената и пак захвърли отпадъка.

Каран пусна нарязаното блокче във водата. Жената огледа друго, помириса го и й го даде. Каран й благодари с поглед, но бе загубила апетит.

— Аз съм Каран — представи се на жената. — Как ти е името?

— Каран! — повтори жената със звънлив смях. — Аз съм Клуфер.

Тя потърка носа си в носа на Каран, взе чашата от отеклата й ръка и я напълни повторно. Каран се свря в ъгълчето си, попиваше топлината на течността и се наслаждаваше на почивката и спокойствието, макар и временни.

Не усети кога привършиха работата за деня. Сигурно отдавна мина полунощ.

— Ела! — покани я един младеж. — Време е за сън.

Десетината телти излязоха заедно и Каран отиде с тях в спалното им помещение наблизо — още по-бедняшка стаичка, просто кутия от дъски с широка обща площадка за лягане. Имаше само няколко парчета дърво за сядане и лавица с резбовани фигурки от твърда дървесина.

Всички се измиха с морска вода, окачиха набедрените си препаски да съхнат и налягаха един до друг. За одеяла им служеха широки завивки, изплетени от намаслени водорасли. Показаха на Каран недвусмислено, че не е приета в общността и няма да се топли с останалите. Клуфер взе одеяло за нея и го сложи в самия край на площадката.

Каран се уви колкото можа и легна на коравите дъски, но не спря да трепери цяла нощ, една от най-нерадостните в живота й. Ако имаше къде да отиде, би избягала, но в сегашното си състояние нямаше да оцелее и пет минути по улиците на Туркад. Какво падение след непоколебимата увереност и чувство за независимост само преди няколко месеца… Нямаше какво да стори освен да търпи тук с надеждата, че пак ще се срещнат с Шанд.

В ранното утро от другия край на площадката се чу приглушен кикот. Водораслите зашумоляха, размърдаха се тела. Някой се засмя и в унинието си Каран реши, че се присмиват на нея. Тя изпъшка. Кискането секна изведнъж, тъмната стая притихна.

До тези мигове в съзнанието й имаше място единствено за самата нея. Но както си лежеше на влажното дърво, свита под мазната завивка, закопня за Лиан. Рядко се бе сещала за него през последните дни освен в разговорите със стареца. Наистина ли е тръгнал с Тенсор? Доброволно или по принуда? И за какво му е на Тенсор да вземе със себе си Лиан? Къде ли го е отвел?

Спомни си многото нощи в планините по пътя към Шазмак и бягството след това. Тогава им беше много по-студено, а веднъж едва не ги погуби бялата смърт, въпреки дебелите дрехи и споделената топлина.

„Ти ме поквари, Лиан, направя ме слаба. Започнах да разчитам, че винаги ще си наблизо. И сега ми е мъчно за тебе. Ако бях предишната, щях да си лежа тук и да се подигравам на студа. Как искам да чуя отново прекрасния ти глас, най-хубавото в тебе. Каква глупачка съм, щом хлътнах по глупак като тебе…

Но ти ми показа що е вярност. Накрая никой освен теб не беше на моя страна. Видях как понечи да ме браниш. Ама че гледка — ти с меч в ръка! И да беше хванал някоя от тези медузи, все тая.“

Каран прихна от собствената си кисела шега.

„Е, където и да си, ще те намеря, ще те измъкна от поредната беда, в която си затънал, и ще те отведа в Готрайм. Там ще си допишеш сказанието. Това ще е единствената ми цел и стремеж и нищо няма да ме отклони по пътя.“

И Каран започна да се опомня. Дори тази безкрайна нощ отмина, непрогледният мрак се смени с бледозеленикавия здрач на деня. Тя се събуди в недоумение — къде ли беше, защо ли лежеше гола под това жалко покривало от водорасли? Чак когато телтите се раздвижиха призори, спомените й се върнаха. Вече се питаше дали пак не я обзема безумието.

Закуската се състоеше от неизменните пресовани пипала и няколко вида варени водорасли. Каран очакваше веднага да я пратят при буретата с медузи. Телтите обаче пиха още билков чай, някои излязоха, други се излежаваха на площадката и зяпаха в тавана или във водата. Един-двама посвириха на малки дървени дудуци. Често долавяше погледи, обърнати към нея. Тя трепереше, измъчена от глада и от спазмите в стомаха, от болки в главата и възпалените пръсти. Така пребледня, че изглеждаше прозрачна. Клуфер седна до нея и я прегърна. Отново се изненада колко студена е кожата й и донесе чаша чай. Каран й беше признателна и за топлината, и за сърдечността.