Иън Ървайн - Кулата върху разлома

В безформените си прости дрехи мъжете и жените трудно се различаваха. Все пак мъжете се разпознаваха по по-широките рамене, а и по дългите бакенбарди, сплетени на тънка опашка под брадичките. Дължината им като че беше белег за положението, което мъжът заемаше. Жените пък носеха дългите си коси на една плитка зад гърба с различен брой малки плитчици в края.

Насред площадката на еднакви столове, издялани от червен кедър, седяха старейшините — мъж и жена, и двамата голи до кръста. Наглед бяха по-охранени от останалите, но не и дебели.

Човекът, заловил Каран, я отведе пред стъпалата и там спря, без да пуска ръката й. Чакането я съсипваше от тревоги, а стърченето права я изтощаваше. Пулсиращата болка в главата й се засили почти както при първото събуждане.

По едно време нахълта вестоносец с развята от тичането роба и скочи направо на площадката. Залитна на мокрите дъски, закрепи се на крака и избълва слят поток от думи, в който Каран няколко пъти чу името на Мендарк.

Старейшините се изправиха навъсено. Другите се събраха около тях и Каран вече нищо не разбираше в гълчавата. Накрая изпратиха вестоносеца с нови нареждания, старейшините си заеха местата, мъжът кимна на жената и тя протегна ръка към Каран.

Избутаха я да застане пред столовете, но ги прекъсна втори вестоносец. Хлуните май говореха на общия за Мелдорин език, но твърде бързо и със странно произношение. Цъкаха, мляскаха, щракаха с пръсти и се пляскаха по коленете. Тя успяваше да долови само по някоя позната дума във всяко изречение. Схвана обаче, че Туркад е превзет, а хлуните се ужасяват от опасността Игър да опожари пристанищния им град, за да хване своите врагове, които те са приютили.

За тях нямаше нищо по-страшно на света. От незапомнени времена живееха по многоетажните кейове и крепяха някак взаимно изгодните, но нелеки отношения с древния Туркад. Но градът за пръв път ставаше плячка на нашественик и те не знаеха какво да очакват.

Каран чак сега забеляза, че наоколо има и по-дребни хора, на ръст горе-долу колкото нея. Имаха по-бледа кожа и по-приятни за окото черти от хлуните, тесни рамене и заоблени стегнати задници. Изглеждаше, че са черноработници и прислуга — през цялото време носеха храна и напитки, предаваха заповеди, местеха мебелите или просто чистеха. Всички носеха само парче обикновен плат, покриващо от кръста до коленете.

Каран дочу думите „червена коса“ и разбра, че е дошъл нейният ред. Разгоря се дълъг спор дали и тя не е от хората, които Игър издирва. Старейшините я огледаха придирчиво, особено черната коса. Разтъркаха с пръсти няколко кичура и изсумтяха, щом видяха черните петна по пръстите си. Пак се разбъбриха, накрая жената махна с ръка и дръпна одеялото. Каран остана гола пред очите им и изгаряше от срам. Явно накрая стигнаха до някакво съгласие коя е. Посочиха й да се отдръпне, а старейшините се заеха да обсъдят нещо.

— Какво стана с Шанд? — опита се да ги прекъсне тя.

Не я погледнаха, но стоящата до нея старица с множество краища на плитки закима оживено.

— Ъхъ, Шанд!

— Къде е Шанд? — пак попита Каран. — Какво му се е случило?

— Ъхъ, Шанд! — повтори старицата.

Спорът не секваше. Вече не я интересуваше, студът я изпълваше с безразличие. Одеялото й изчезна някъде. Приклекна, за да прикрие поне малко голотата си. Не че някой й обръщаше внимание. Каран почувства как у нея отново избликва лудостта, която винаги витаеше наблизо през последните седмици. Останеше ли тук по-дълго, щеше да я удави, да отмие пак всички спомени и да я остави беззащитна.

Тъкмо се накани да легне на пода, и старейшините стигнаха до решение. Изкрякаха нарежданията си и мъжът, който я доведе тук, пак стисна здраво ръката й. Заведе я в малка стая недалеч при група от по-дребния народ.

— Оставаш тук — заповяда той. — Работи усърдно и телтите ще те хранят. Няма работа — няма храна!

Идеше й да се облее в сълзи, толкова унизена и пренебрегвана се почувства. Работниците се събраха около нея да я разгледат в мъждивата светлина. И те не знаеха какво да мислят. Външността й не беше много различна, имаше и черна коса като тях. Но зелените очи, по-тесният нос, по-дребните и тънки китки и ходила…

— Къде е Шанд? — прошепна Каран с отпаднал глас.

— Чард! — възкликна младеж с въгленочерни вежди. — Няма чард! Работи!

— Не чард — поправи го тя. — Шанд!

Но името като че не означаваше нищо за тях.

Някой я докосва и ахна:

— Студена!

Ами да, тя замръзваше. Пак се разтресе. Подхвърлиха й оръфано парче плат. Каран го уви около кръста си и с това въпросът коя е тя изглежда изчезна от главите на телтите. На нея обаче не й стана много по-топло, а и платът миришеше на мухъл. Младият мъж с черните вежди я заведе в ъгъла и с много жестове й обясни какво трябва да върши. Явно предполагаха, че новодошлата не разбира езика им.