Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— На копието имаше уелмски знак — процеди Малиен.

Нападателите блъскаха по вратата с брадви. Най-високият ааким понесе Лиан по дълги стълби.

— Палете! — разнесе се викът на Тенсор.

Лиан примижа за малко. Видя как метнаха запален факел в струпана купчина дървени отломки и намаслени парцали. Тутакси подскочиха жълти пламъци.

Продължиха надолу по стъпалата и се спуснаха през люк в подземие. Капакът се затвори шумно. Тук беше пълно с бъчви и кръгли пити сирене колкото колела на каруца. Навлязоха във влажен тунел. Всички носеха на гърбовете си огромни раници. Тенсор пропусна край себе си останалите, дръпна лост, ключовите камъни в зидарията се разхлабиха и таванът рухна в участък, дълъг три-четири обхвата. Отгоре се срути пръст. След няколко минути излязоха през затулена врата в друго подземие и скоро се озоваха в уличка, неразличима сред хилядите подобни в Туркад. От небето се сипеше порой.

— Зара! — обърна се Тенсор към младата жена. — Ти отиваш в тайното ни убежище и чакаш. Ако дойде още някой от нашите…

Той долепи устни до ухото й и Лиан не чу останалото.

Зара се огледа към сестра си, която се вторачи в нея безизразно.

— Не мога да се лиша и от двете — натърти Тенсор.

Зара кимна, прегърна сестра си и с видима неохота се извърна. Шала я изпроводи с поглед и избърса очите си.

Лиан бе отмъкнат от Големия събор ненадейно. Носеше само чантичката на колана си, в която бяха кесията, неговият дневник и бележките за новото му сказание. С тях не се разделяше нито за миг. Тенсор го загърна с наметало и Лиан го придърпа с една ръка. Аспър го донамести и му сложи качулката.

Излязоха в нощната чернилка. Вятърът още мяташе от юг дъждовни капки в лицата им. От същата посока долиташе и шумотевицата на сражение. Излязоха потайно през замаскирана вратичка в крепостните стени далеч от пристанището. Само че някой бе разкрил тайната. Двама все още бяха зад стената, когато нечий глас извика:

— Кой идва?

Тенсор се хвърли напред и повали издебналия ги враг. Излая заповед и аакимите се пръснаха напосоки. Лиан преживя мигове на нетърпимо страдание, докато грабналият го мъж препускаше с огромни крачки в мрака. Зад тях се разкрещяха, стрела изсвири наблизо. Носещият го ааким се подхлъзна в калта, изтърва товара си и го затисна с тяло. Болката избухна и угаси съзнанието на Лиан.

Остатъкът от нощта се разпокъса на частички в паметта му. В кратките мигове на опомняне имаше едно-единствено усещане — огънят в ребрата му. Позна кога настъпи утрото и без да разлепя гурелясалите си клепачи. Туптящата болка не стихваше. По друсането личеше, че аакимът почти подтичва. Мъжът спря и го пусна на студената земя.

Лиан отвори очи. Небето изсветляваше, едва видимо през сплетените клони и залепналите по тях листенца. Явно се бяха отдалечили от Туркад. Край на надеждите да намери Каран. От отчаяние потъна в сън, който не беше по-приятен.

Жаждата го принуди да се размърда. Ръката му напипа сняг и го натика в устата да разкваси пресъхналия език. Опита се да раздвижи и другата си ръка, но го заболя много силно. Всичко отдясно го болеше — и рамото, и мускулите на гърба.

Встрани от него високият ааким стоеше долепен до дърво и се взираше в неутъпканата пътека. Още се задъхваше. Лиан не си спомняше името му.

— Ей… — обеди се немощно.

Мъжът се озърна и пак се вторачи в пътеката.

Лиан се помъчи да седне. Напразно. Търкулна се на здравия си хълбок и успя да застане на колене. По корема му плъзна струя кръв. Застави се да са изправи, залитна към следващото дърво и там тупна на земята.

— Тижина! — скастри го аакимът.

Лиан се чудеше на думата, докато са отлепяше от мократа трева. Дали не е искал да кажа „тишина“? Облегна се между възлестите корени и отпусна брадичка на коляното си. Виеше му се сват. Къде ли беше? Къде ли бяха отишли другите аакими?

На светло се виждаше, че двамата са спрели до стръмна, доста обрасла пътека, но заради гъстите дървета погледът му не стигаше надалеч. Аакимът бдеше неподвижен. Във високите клони шептеше утринен ветрец, пак прехвърчаха снежинки. Накрая високият мъж като че се успокои и вдигна грамадната си раница.

— Же вървиж ли? — обърна се той към Лиан.

Младежът сви вежди и накрая определи по произношението му, че е от земите далеч на изток, вероятно от Стасор — друг град на аакимите.

— Мисля, че ще мога да вървя — престраши се да каже накрая. — Ако не бързаме много…

Аакимът закрачи нагоре по склона и заповяда: