Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Натъкнахме се на нея, докато гледаше бездейно как уелмите убиват наши сънародници. Тогава бях убеден, че се е съюзила с тях.

— Трудно ми е да си представя по-невероятен съюз! — изплющя ледената ярост на Малиен. — Всичко ми е ясно — Фейеламор е изгризала Шазмак отвътре като някой термит.

— Тя твърди, че Каран ни е предала.

— На това няма да повярвам — отсече младежът с щръкналата коса.

— Нито пък аз, Аспър — съгласи се Малиен. — Тенсор… Къде е Каран сега?

— Тя загина по време на Големия събор — навъсен отвърна Тенсор.

— Ти я изостави! — изкрещя Лиан. — Още дишаше!

Лицето на Малиен беше измъчено, но гласът й смразяваше.

— Вярно ли е?

— Да — потвърди Тенсор, — но нямаше шанс да оцелее.

Малиен се удари с юмрук в гърдите, другите аакими се скупчиха в скръбен кръг около нея, без да я докосват. Тенсор стоеше с изопнати по бедрата ръце. След малко кръгът се разпръсна.

— И как отговори Каран на лъжите на Фейеламор? — изсъска Малиен.

— Тя заяви, че Фейеламор е покварила докрай Емант и когато тръгнал от Шазмак, показал на гашадите как да проникнат вътре. Но Фейеламор каза, че…

— Фейеламор казала … — Гласът на Малиен се извиси от бяс. — Предпочел си да вярваш на нея , а не на Каран? Не може да бъде…

— Каран скри Огледалото от нас, измами дори Синдиците.

— Пфу! — изсумтя тя. — Фейеламор пък е най-невероятната лъжкиня. Според фейлемите истината е най-рехавата илюзия на света.

Лиан се улиса във всичко ново, което научаваше за аакимите и за Фейеламор. Всичко щеше да бъде разказано в неговото „Предание за Огледалото“. Надяваше се някой ден да наредят творението му сред Великите предания.

— Имаше и истина в думите й — възрази Тенсор и изтръгна Лиан от мечтите му. — Но дали цялата истина, сигурно и Синдиците не биха разгадали. Сега разбирам, че Фейеламор е противничка, с която не ми е по силите да се меря.

Гласът на Малиен шибаше като камшик.

— Твоето безразсъдство те подтикна да не прозреш онова, което вижда всеки ааким. А нашето безразсъдство ни кара да си мълчим, докато вършиш, каквото си поискаш. Защо си я изпратил в града противно на повелите на разума? Ти унищожи нашия свят и провали живота ни, заради тебе сме изгнаници. Редно е да си набереш ново име. Наречи се Тил-Питлис — по-пропаднал дори от Питлис, който е прокълнат завинаги в паметта ни.

— Обзет съм от смъртен страх… — промълви Тенсор. — Вижте това!

Извади от джоба си цилиндрична метална кутия и измъкна отвътре нещо, което веднага се разгъна в тънка плоскост. Аакимите жадно пристъпиха да разгледат тази скъпоценност. Огледалото на Аакан. Не го бяха съзирали, откакто Ялкара им го открадна при разгрома на Тар Гаарн.

Представляваше цял блестящ лист от черен метал. От едната страна удебелените ръбове оформяха рамка, крепяща гъвкав слой с прозрачността на стъкло. Под него лъщеше течен метал като желиран живак. На светло по него играеха хиляди вълнички и въртопчета. По края на рамката бяха изписани тънички сребърни знаци — дори опитният в писмената Лиан не можеше да ги разчете. А в горния десен ъгъл имаше някакъв символ — три препокриващи се златни мехурчета, обкръжени от докосващи се алени сърпове, обрамчени с кръг и запълнени с преплитащи се сребърни линии.

Тенсор завъртя Огледалото така, че фенерите да го огряват. На Лиан му се причу, че слабоватия Трул ахна. Аакимите се вторачиха в древната вещ. Алените сърпове сякаш събраха светлината и за миг припламнаха. Повърхността на Огледалото трепкаше като пред избухване. Лиан усети странно боцкане по кожата на главата си.

Тенсор докосна с пръст символа.

— Огледалото е преобразено… и това е дело на Ялкара.

— Не ми харесва видът на този знак — призна си шепнешком Аспър. — Какъв ли смисъл е вложен в него?

— Не знам. А преди да сте ме попитали, ще ви отговоря и че не знам как Ялкара е променила Огледалото.

— Тогава се чудя защо ли прахоса толкова време и усилия да го вземеш — ехидно подхвърли Малиен.

— Това ли е краят? — обади се от сенките най-високият мъж, когото Лиан бе срещал. Имаше грубо очертано лице и коса на ситни къдрици. — Дори Големият събор ли нямаше отговори за въпросите ти?

Тенсор мълча дълго.

— То вече е нечисто, Хинтис — каза той потиснато. — А Фейеламор имаше за мен още една стъписваща изненада. Убеден съм, че я бе подготвила старателно.

— Тя си е лукава твар — кимна Хинтис.

— Изведнъж до парапета на галерията застана нейната помощничка Мейгрейт — продължа Тенсор сковано през изопнатите си устни. — С каква надменност сведе поглед към мен… — Чувствах, че се присмива на терзанията ми. А очите й бяха на карон. Надявах се никога повече да не видя такива очи. Не можех да го понеса. Целият свят се бе обърнал срещу мен.