Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— И ти си я поразил! — възкликна Малиен и най-сетне го погледна със сияещи очи.

— А-а… Ех, де да можех. — Всички мълчаха. Лиан се примъкна по-близо, никой не му обръщаше внимание. — Не ми остана и капчица смелост. Използвах хакаша ка наджиска срещу Нелиса. Тя е мъртва, пострадаха и всички в залата. — Огромните ръце на Тенсор увиснаха безсилно. — Беше страшно. Още усещам кънтящите отгласи в главата си.

— Ти си осквернил Големия събор?! — изкрещя Малиен и този път се разтресе от ярост — Стоварил си върху беззащитните ни съюзници забранено заклинание?! То е погубило повече аакими, отколкото наши врагове . Сътворено е с една-единствена цел, но дори за нея е негодно.

Отначало на Лиан му се стои, че тя ще замахне към Тенсор, но Малиен се врътна на пети и избяга от стаята. Един по един останалите я последваха с наведени глави, накрая на килима остана само Тенсор, от чиито дрехи още се стичаше вода.

Лиан се долепи до стената. Чуваше как другите аакими спорят за нещо, но не различаваше думите. Накрая се върнаха, Малиен дойде последна. Тя застана пред Тенсор.

— Чувствата ми към теб са заличени! — започна враждебно. — Все едно никога не сме се срещали. Прощавах ти глупост след глупост, но не мога да търпя това… падение ! Ти оскверни всичко, което имахме или сътворихме заедно. Отхвърлям те завинаги.

Тя впи пръсти в блузата си и я разкъса, оголвайки гърдите си, после захвърли парчетата коприна на пода. Завъртя глава, косата й покри лицето, обърна се и излезе бавно.

Тенсор нададе пронизителен вой. Фенерите по стените се пръснаха и обсипаха пода със стъкълца. Падна по корем, ръцете и краката му се сгърчиха. Стискаше в юмрук копринен парцал. Другите аакими се присъединиха към Малиен с унилата походка на хора, тръгнали за погребението на дете.

Натискът на волята, с която Тенсор лишаваше Лиан от избор след погрома над Големия събор, изчезна внезапно. Сега беше свободен, ако можеше да намери смелост у себе си. Никой не се мяркаше наблизо, нищо не му пречеше да са измъкне. Коридорът отпред беше сумрачен. Вратата се отвори безшумно. Лиан се изсули на верандата. Огледа се за пътеката към портата. Чудеше се как да намери пътя до Голямата зала в тази мъглива тъма през непознат град, сполетян от война. Загуби твърде много време в двоумене.

Някакво щракане стигна до ушите му въпреки плющенето на дъжда и свистенето на вятъра. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Дали аакимите са оставили някого да пази при портата? Не му се вярваше. Напред или назад? Мярналата се сянка отново потъна в мрака. Лиан се успокояваше, че никой не може да го види. Заотстъпва към вратата.

Нещо се заби в рамката. Той понечи да се шмугне вътре, но приклещеният ръкав му попречи. Задърпа се, без да съзнава, че копието е минало през куртката му.

Изтръгна се, като разкъса ръкава, но преди да помръдне, страхотен удар вледени от болка ребрата му и го прикова към вратата.

Светлините във вилата угаснаха. Лиан изохка, но топла длан запуши устата му.

— Млъкни! — шепнешком заповяда Малиен.

Тя издърпа копието без никакво усилие и той запищя. Малиен го запрати в коридора и тръшна вратата. Още едно копие се заби с глух тътен.

От вика му аакимите като че се пробудиха. Скочиха към вратите и прозорците с такава пъргавина, че не успя да проследи движенията им. Спускаха с трясък метални капаци и ги залостиха. Малиен наместваше резетата, когато нещо връхлетя вратата със сила, която разтресе стените на цялата къща. Малиен прихвана Лиан под мишницата и го поведе в голямата стая.

Той се клатушкаше, хем му беше горещо, хем трепереше от студ. Някой го закрепи прав, докато Малиен разпаряше ризата му. Изведнъж краката му се подгънаха и го сложиха да легне на пода.

— В безопасност ли сме? — подвикна тя през рамо.

— Засега.

Тенсор дотича при тях. Копието се бе врязало дълбоко между седмото и осмото ребро отдясно, излизайки през мускулите ни гърба. Течеше много кръв.

— Лоша рана, но са засегнати само мускули и кожа — установи Тенсор. — Направете му стегната превръзка и го доведете.

Сетне хукна нанякъде. Лиан затвори очи и се унесе. Нещо го опари, очите му зейнаха — Малиен почистваше раната с горещ парцал. От топлината му олекна. Клепачите му се спуснаха отново, почти не усещаше как тя намаза раната с мехлем и я превърза. Вече не можеше да вдишва дълбоко. Вдигнаха го и му облякоха нова раза, мека като коприна. Може би някоя от блузите на Малиен.

— Кои са онези навън? — изпъшка Лиан.