Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Но ликът, който Огледалото като че бе съхранявало най-често, не се появи.

Двамата недоумяваха какво искаше фейлемката. Що за древна мощ бе изостряла като сърп през безбройните години на търпеливо очакване? И как се надяваше да я стовари върху своята отдавнашна противничка, превърнала се в далечна сянка по стъклото?

— Къде си?! — повтаряше Фейеламор, вбесена от очевидния факт, че Ялкара отново й се изплъзва.

Маската на хладнокръвие се разпръсна. Ръката й трепереше. А коварната вещ отново си беше обикновено огледало, което показа нейното помрачено и разкривено от ненавист лице.

Фейеламор погледна в какво се е превърнала и захвърли Огледалото. То се плъзна по пода, за миг в него се мярна друго, засмяно лице, а после в лъскавата плоскост се отразяваше само куполът.

— Смей се! — тихо изсъска Фейеламор. — Знам какво остави тук. Аз го намерих и съсипах, а с него всичките ти кроежи и надежди. Но от останките създадох по-полезен инструмент, който ще ни освободи. Ти няма да ме смажеш!

Изведнъж си спомни за двамата си пленници и се извърна към тях. Лиан само зяпна, но Каран прояви смъртоносната си пъргавина. Малкият нож просветна в готовата да го хвърли ръка.

— Вече те познавам — изрече Каран. — И твоят образ е запечатан в паметта ми до останалите врагове. Само да помислиш за мен и ме жегва. Едно мускулче да помръднеш и ще забия ножа в окото ти така, че да излезе отзад. И тогава фейлемите наистина ще имат причина да ридаят, защото никога няма да се завърнат на Талалейм.

Фейеламор не шавна, само очите й се извиха към Лиан и ръката на Каран се напрегна.

— Да не си посмяла!

Опасността отмина в миг. Фейеламор се врътна и тръгна надолу по стълбата, оставяйки вратата отворена.

— Всичко висеше на косъм — промълви Каран. — Тя издаде нещо, за което ще съжалява, струва ми се.

— Долу може би настъпва краят на света, а ние нищичко не знаем…

— Аз щях да усетя. Добре де, и аз не издържам тук. Да слезем, но по-предпазливо.

Прокраднаха се по сякаш нескончаемите стъпала. Всичко бе притихнало.

— Почакай… — спря го Каран. — Стъпалото се люшна под нея. Ето, пак — да не е земетръс?

Тогава цялата стълба се раздруса. Стори й се, че по стъпалата мина вълна. След втория трясък ги оглуши грохот от падане на метал, посипаха се раздробени камъни. Прашна, задимена въздушна вълна ги блъсна в лицата. Каран се вкопчи в ръката на Лиан.

— Разбиха вратата към залата на Тенсор — досети се той.

— Най-после! Дори той не може да устои срещу всички, особено ако им помага и Мендарк. Краят наближава. Да слезем.

Но две площадки преди залата насреща им затропаха тежки стъпки, двама аакими се устремиха към тях — Хинтис и Баситор. Лиан се подхлъзна и понечи да хукне нагоре.

— Какво ти е?

— Искат да ме убият…

Аакимите гледаха толкова навъсено, че макар да ги познаваше, Каран също се уплаши.

— Не, оставете го!

Хинтис обаче стисна китките й с дългите си пръсти и я обездвижи. Баситор изви ръцете на Лиан зад гърба му и ги върза. Веднага го замъкна към залата. Хинтис бутна Каран на стъпалата.

— Стой тук! Не се намесвай.

Затича надолу през пет стъпала.

Каран примижаваше от сълзите в очите си, но тръгна подире му. Тук беше задимено, трудно различаваше нещо. Вратата бе повалена, в дупката имаше струпани парчетии. Вместо част от вътрешната стена криволичеше зееща пукнатина. Нещо гореше сред нападалата зидария.

Тя бавно надникна иззад ъгъла. Разрушения имаше само около вратата. Виждаха се късчета камък и мазилка по пода, книжата от масата на Тенсор бяха разпилени навсякъде. Самият той стоеше в беседката с вдигната ръка. Отпред го пазеха още шестима аакими, обърнали се към дупката. Явно се бяха присъединили към него.

А Хинтис вече връзваше Лиан за една от колоните. Баситор притича от другата страна да заеме посоченото му място. Каран се затътри през площадката. Тогава забеляза Малиен да се промъква зад беседката между преобърнати скамейки и маси. Останалите аакими начело със Селиал бяха между падналата врата и беседката, но ги възпираше нежеланието да влязат в схватка със сънародници.

Малиен се озърташе към тях, сякаш чакаше да изиграят уговорена роля, а те бездействаха. Внезапно в ръката й блесна нож и тя се хвърли напред. Тенсор отскочи заднешком, Хинтис се отблъсна от подиума и я изрита с двата си крака в гърдите и едното рамо. Нещо изпращя и Малиен с немощен вик отлетя като парцал. Тенсор пребледня и изохка, сякаш той бе ранен, но не отиде да й помогне. Селиал понечи да тръгне към повалената Малиен, непокорните аакими насочиха оръжията си към нея и смелостта за кой ли път й измени.