Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Каран се подпря да седне, прашна и разчорлена. Вдигна поглед към Лиан. Не бе виждала подобно вдъхновение от безизходица.

И преди го бе слушала да разказва, но заради чистата радост, която извличаше от изкуството си. А сега се бореше за живота и щастието на двамата. Не с онази възпята в сказанията любов, която поразява в миг като мълния, а със зряла страст, набираща сила да преобърне целия свят. И не пренебрегваше тъмната страна на живота — ужасът да знаеш, че някоя случайност може да ти го отнеме всеки миг с равнодушната жестокост на съдбата.

Той не се опълчваше, а умоляваше. С предизвикателство не би трогнал безмилостната Фейеламор. Каран усещаше сълзите зад вратата. Фейеламор невинаги бе такава. Дойде млада на Сантенар, влюбена в живота, както само фейлемите са способни.

Историята завърши — една от най-прекрасните, разказвани някога. Изтощеният Лиан се прегърби до стената. Каран го прегърна нежно. Слънцето се спускаше, полегатите му лъчи проникнаха през високите пролуки и обагриха като лъскава мед косата й.

Фейеламор започна да ги омайва с желание за сън. Срещу това Лиан не можеше да стори нищо. Бездруго беше готов да се свлече. Стори му се, че пропада в кладенец и тупва в облак пух. Той се унесе. И на Каран й се додряма, но не биваше да заспи.

Тишината сякаш се проточи безкрайно. Каран усети как Фейеламор се изправи зад вратата, а мечтанията, далечните спомени за друг живот на Талалейм гаснеха, остана само горчивата сладост на копнежа.

Вратата се отвори широко и Фейеламор пристъпи в убежището им. Каран мимолетно долови какво вижда тя: просторна стая, открити към светлото небе прозорци, те двамата присвити до стената.

Погледите им се срещнаха. Нищо не нарушаваше тишината. Каран пак прегърна Лиан, побутна го и се изправи. Двете с Фейеламор бяха с един ръст. Лиан си разтърка очите замаяно.

— Излез — помоли го тихо Каран. — Това засяга само мен. Не знам какво съм й сторила, но искам да приключим още сега.

— Остани, Лиан от Чантед — заповяда Фейеламор. — Ти доказа достойнствата си на разказвач, но сега искам да науча нещо от майстора летописец.

— Това си има цена и ти я знаеш — прошепна Лиан.

Мигът се разтегна като нишка от паяжина.

— Аз определям цената — настоя Лиан, вторачен в очите й.

— Ах!… Не можеш и да си представиш какво искаш от мен.

— Защо е тази люта омраза към Каран? С какво ти е навредила?

— Тя е храбра и заслужава уважение, но аз мразя онова, което представлява . Повярвай ми — заради себе си не бих допуснала и косъм да падне от главата й. Защо да ме е грижа, та аз живях далеч по-дълго, отколкото ми се искаше. Но Талалейм ни зове, а ние не се завръщаме. Предсказано е и тя е предречената!

— Предречената ли?!

— Друго няма да ти кажа.

— И все пак тъкмо тя е цената.

Фейеламор вдиша на пресекулки. Голата й ръка настръхна, като че я обля вълна студен въздух. Тя си позволи кротка въздишка.

— Ама че самонадеяна глупачка съм, щом повярвах, че ще те победя с такова оръжие. Аз си служа с илюзии, а твоето сказание е истинско . — Тя плъзна длани по лицето си, после прастарите студени очи впиха поглед в неговите. — Не мога да ти откажа.

Лиан я разглеждаше безмълвно и запомняше типичната фейлемска външност — прозирната кожа, хлътналите котешки очи, говора, движенията. Всичко това му беше нужно, за да го включи в преданието. Вече бе опознал донякъде две от трите човешки раси, които дойдоха от други светове — аакимите и фейлемите. От дълбока древност никой разказвач не бе имал тази сполука. Не знаеше обаче иска ли му се да срещне и кароните.

— Закриляй я бдително — неприветливо натърти Фейеламор, — защото живот се подарява само веднъж.

Измъкна се, затвори вратата и с глухо стъргане я залости отвън. Двамата дори не понечиха да проверят могат ли да излязат.

Притъмня. Звездите заблещукаха една след друга, непривично ярки над пустинята. Каран и Лиан допиха водата и доядоха трохите. Съжаляваха, че не струпаха тук повече храна. Топлеха се един друг в нощния студ. Говореха си приглушено, макар че нямаше кой да ги подслуша. Към края на нощта мъглявината Скорпион се издигна в небето, все по-ярка, но и все по-заплашителна и враждебна.

Никакви звуци не проникваха по стълбището и през дебелата врата. Чудеха се какво ли става долу. Може би Тенсор пак се е пренесъл някъде през портала. Не знаеха. Каран крачеше покрай стените, не понасяше тишината и бездействието.

Върна се при Лиан и хвана ръката му.