Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Трябва да има и друго — настоя Фейеламор.

— О, известни са подробности за походите на армиите за броя на войниците, за сраженията и жертвите. Ако желаеш, ще ти опиша дори знамената им.

Фейеламор махна нетърпеливо с ръка.

— Мога да ти разкажа и как са намерили Шутдар, кой е бил там, за нахлуването в кулата и на какво е приличала, когато всичко свършило.

— Кой е бил там накрая?

Тя не можа да прикрие жадния си интерес.

— Цели армии, предвождани от най-могъщите владетели на епохата. Рулке, разбира се, Кандор, Куинлис, първият Магистър на Съвета, и още неколцина аакими…

— Ами Тенсор? — прекъсна го Фейеламор.

— Бил е там, но след унищожаването на флейтата аакимите надникнали в пустотата и побягнали. Опустошението обхванало половин левга околовръст, но колкото и да е странно, не засегнало кулата. И тогава Възбраната затворила проходите между световете.

— Продължавай!

— Минали часове, преди някой да събере смелост, за да прекоси това поле на смъртта и да влезе. Според мен първи са били Рулке, Ванс — дребен благородник, Багус, Ялкара…

— Ялкара! — задави се тя с името. — Не знаех. Разкажи ми всичко.

— Малцина са чували това. В летописите на всяка армия се твърди, че техният военачалник е влязъл пръв. Но разказът на принцеса Нангая изброява всички, а тя е била летописец, заслужаващ доверие. Макар че външните зидове на кулата светели и се стичали като разтопена шлака в леярна, те проникнали в кулата. Ялкара била обгорена зле, но не намерили нищо, както и по-късно, когато не оставили от кулата камък върху камък. Златната флейта сигурно е била унищожена, щом нямало и следа от нея.

— Не са ли претърсили Ялкара?

— Всеки от влезлите след това бил съблечен гол пред останалите. Дори Рулке се подчинил. Естествено, не носели нищо, защото нямало нищо за носене.

Лиан не можеше да познае ценни ли бяха тези сведения за Фейеламор. Тя излезе внезапно и пак залости вратата отвън.

— Не издържам! — На Каран й идеше да се разпищи. — Какво ли става долу?

И той нямаше отговор на въпроса. Кулата се разлюля два-три пъти, но тук земята се тресеше често.

— Ето че пак стигнахме до твоето „Предание за Възбраната“ — промълви Каран. — С него се започна и може би с него ще свърши всичко. Какво научи, откакто се опита да ме изведеш от цитаделата?

Той й обясни за писмото на Кандор.

— Все се натъквам на тази история и все попадам в задънена улица. Май се бях размечтал напразно.

— Не ми се вярва. Имам предчувствие, както докато те слушах в Чантед.

В този миг видяха Фейеламор на прага. Тя заклини вратата отвътре, седна на пода и извади от един калъф свитък, който бавно се разгъна и се втвърди в плосък предмет. Увлечен в диренията си, Тенсор бе оставил непредпазливо Огледалото на работната си маса. Най-после то попадна в ръцете й.

— Нали ви е забранено да си служите с магия? — подхвърли Лиан с надеждата да научи още нещо за фейлемите.

— Не е обикновена забрана, а най-древната ни традиция.

— Но защо…

Напрежението изопна чертите й.

— Аз наруших забраната и ще си платя прескъпо! Не ми дотягай!

— Но какво е това! — възкликна тя след малко. — Тези писмена ги нямаше преди последната ми схватка с Ялкара.

Лиан надничаше любопитно над рамото й и броеше знаците.

— Общо деветдесет и девет са, но само тридесет и три различни. Някои са повторени многократно, други — не.

— Значи не е украса — отрони Фейеламор. — Имат някакво предназначение.

— Не съм виждал такива писмена другаде.

— Аз… — Гласът й прегракна. — Не ми харесва това… Опасявам се, че е клопка.

Тя приличаше на изопната жица, синкавата кръв под кожата й се движеше на неравни тласъци, мускулите й се свиваха, сякаш насила потискаше страха си.

— Можеш ли да си служиш с Огледалото? — попита Лиан.

Летописецът у него се вторачи във Фейеламор с жаден интерес както преди това в Тенсор.

— Затворено е, а ключът остана в Туркад. Но в далечното минало видях как борави с него Ялкара.

Твърде дълго нямаше никаква промяна, после от Огледалото бликна бяла светлина, озарила отдолу лицето й. По повърхността му пробягваха шеметно букви и сцени. Лиан се наведе, но Фейеламор тикна малкия си юмрук под носа му.

— Това е само за моите очи, летописецо!

Той застана до Каран при прозореца. Взираха се навън, а празните стомаси им напомняха откога не са яли.

— Къде си, Ялкара? — извика неистово Фейеламор и скочи, вдигнала Огледалото пред очите си.