Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Лиан не пропускаше да покрива ръцете и лицето си с мазилото, което му даде Малиен, но нямаше как да прикрие безмерния си страх, когато някой ааким пристъпеше към него. Очакваше всеки миг да разгадаят тайната му.

Два дни слизаха по опасни улеи и клисури, където нацепените камъни се приплъзваха на всяка крачка. Аакимите неволно предизвикаха няколко свлачища, превърнали се с грохот в порои от скални парчета и облаци прахоляк. Често се налагаше да се спускат по отвесни зъбери — двойно мъчение за Лиан, защото не смееше да издаде ужаса си от височини, за да не му обръщат внимание.

Най-сетне се добраха до обсипаните с едри отломъци склонове, които се проточваха няколко левги към белеещото дъно. След кратко търсене сред петно зеленина намериха извор. Напълниха меховете, сложиха предпазните очила и щом следобедът започна да се захлажда, нарамиха огромните раници и тръгнаха на североизток към плоското планинско било.

Скоро аакимите се убедиха, че Лиан не издържа на тяхното темпо, затова разпределиха товара му помежду си. Сега носеше малка торба с дневника, личните си вещи и една-единствена манерка. Вървяха само с три кратки почивки — пак най-вече заради него — цяла нощ и дълги часове през деня. Накрая се разположиха за отдих, хапнаха и заспаха. Около пладне Лиан се събуди — Тенсор и Селиал спореха ожесточено, макар и шепнешком.

— Не и докато не кажеш накъде ни водиш.

— Водя ви към убежище — тихо я увери Тенсор.

— Не си играй с думите! — изсъска Селиал. — Отговори ми, иначе ще продължиш без нас.

Тенсор заговори малко по-сговорчиво.

— Имам нужда от вас… от всички. Оцеляването на нашия народ е единственото, за което мисля. Но ние трябва да си възвърнем гордостта. Твърде дълго се утешавахме с величавото си минало. Или отново ще тръгнем напред, или ще се превърнем в нищо.

— Тогава нека си възвърнем гордостта с велики дела, не с кроежи за безсмислено отмъщение.

— Подготвям именно велико дело — избоботи Тенсор. — Най-великото! Замисли се обаче как Рулке унищожи чудесата, някога сътворени от нас. Защо пак да градим, ако той отново ще ни разгроми?

— Пфу! Тенсор, ти още се плашиш от призраци!

— Селиал, в Огледалото е скрита тайна. Знам, че я има! Тя ще ни въздигне.

— Ами зейнът?

— Зейнът… ми е много необходим. — Пролича, че той отново увърта. — Не знам защо, но скоро ще науча.

Навлязоха в местност, където солта беше нацепена на големи плочи, понякога опрени под всевъзможни ъгли една в друга. Някои образуваха навеси с кухини под тях. По време на краткия отдих Лиан седна с радост на сянка.

— Внимавай да не се срути върху тебе — рече му минаващия наблизо Тенсор с невесела усмивка.

В този миг нещо забръмча тревожно в главата на Лиан. После някой като че извика беззвучно името му. Не разпозна гласа, но подскочи.

След миг чу истински глас иззад плочата.

— Баситор, как мразя този летописец! — оплака се Хинтис. — Само като си помисля, че го приютихме, обявихме го за аакимнинг , а той ни се е присмивал и се е приготвял да ни предаде!… Какво ще кажеш да съборим това парче върху него, все едно заковаваме капака на ковчега му?

— Готов съм да го направя още сега — отвърна Баситор, — но Тенсор забрани да му посягаме. Намекна, че е намислил за зейна такава участ, с която да се разплатим за всички нещастия, причинени от него.

Лиан трудно се сдържа да не кресне: „Какво ще ми направи?“ Разтреперан пропълзя навън и оттогава се пазеше от аакимите още по-бдително.

Когато се успокои, той се замисли за предупреждението, отекнало в ума му. Дарбата на усета на Каран понякога й разкриваше предварително опасностите. Дали и у него покълнваше такава способност заради Дара на Рулке?

През този сезон не беше горещо дори в ранния следобед, но гъстият въздух затрудняваше дишането, а от разпрашената сол на Лиан му призляваше. По гладкото дъно успяваха да изминат петнайсетина левги в денонощие, обаче той все изоставаше и аакимите се сменяха да го носят.

Тръгнаха край подножието на високия рид и два пъти намериха вода. После планината остана зад тях, вече прекосяваха солната пустош и се уповаваха на Тенсор, който си припомняше карта, видяна отдавна. Вървяха така пет нощи под потискащата червено-жълта луна. Нито веднъж не зърнаха възвишение. А с изгрева на шестия ден отпред и малко вляво се очерта висока черна планина. Търсиха дълго и нависоко по склоновете, копаха часове наред, за да стигнат до извор, но се оказа прекалено солен.