Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Настъпи и утрото на първия ден от месеца тейс, на пролетта и новата години. Не почувстваха този ден по-хубав от предишния. Измислиха как да влязат в клисурата и два дни вървяха в нея на сянка. В късния следобед на втория ден досущ като мираж в пустошта пред тях се откри дълго дълбоко езерце с достатъчно годна за пиене вода. През този сезон слънчевите лъчи не стигаха до водата. Каран поплува в дълбокото.

По-късно Шанд се вгледа в нея на светлината на огъня.

— Напълно си се възстановила! Радвам се за тебе.

Каран мълча дълго, премисляше всички случки, откакто той я намери, а и предишния си живот.

— Да — отрони накрая, — по-силна съм, струва ми се, от когато и да било. И вече не се боя от лудостта. Горката ми майка… толкова години я мразех, че ме изостави съвсем сама. Сега я разбирам по-добре. И знам, че дължа всичко на тебе. Каквото имам е твое, само кажи.

Тя гъвкаво се опря на колене и направи толкова дълбок поклон, че челото й докосна пясъка. Шанд се трогна — нима някой някога му бе отдавал по-искрена почит? Но и се притесни. Знаеше, че направи за нея по-малко, отколкото бе длъжен.

— Изправи се, дете! — каза й строго и тя се смути.

Той побърза да я прегърне за миг. Каран кимна и пак седна на камъка.

— Вярно е, че ти спасих живота — започна старецът. — Първия ден три пъти се наложи да те съживявам с изкуствено дишане. Ти оцеля, другото зависи от тебе. Май се опомни тъкмо защото те оставих при хлуните. Тогава нямаше време да ровичкаш в останалите си проблеми.

Каран се подсмихна, но умът й пак се вкопчи в онова, което непрекъснато гризеше душата й, и усмивката се стопи.

— Наистина ли си убеден, че Лиан е тръгнал доброволно? — попита плахо, спомнила си предишните им разговори.

— Не знам какво да мисля. Защо му е на Тенсор да го отвежда? Какво би могъл да иска от него? А Лиан си е зейн — те са сбирщина от окаяници, на които не можеш да разчиташ!

Каран направи кисела гримаса.

— Не говори така. Зейните са същите като нас. Той никога не пожела да си присвои Огледалото. Тези изкушения не го вълнуват. Обсебен е от своите сказания.

Дали не си е въобразил, че Тенсор ще му помогне да осъществи амбициите си, и затова е избягал с него от Туркад? Това беше слабото място на Лиан…

— Според тебе би ли те зарязал след всичко, което сте преживели заедно?

— Не ми се вярва — едва се чу шепотът й.

— Може би се е заблудил, че си мъртва, и е побягнал от ужас и скръб. Или… Двамата доста сте навредили на Тенсор и може би…

— Не го казвай! И аз не знам какво да мисля.

— Е, стига сме предъвквали това. Имам подарък за тебе.

Старецът извади от раницата си малка кутия от кедрово дърво. Каран я отвори. Вътре имаше нещо, грижливо увито в кече — малко шишенце от рядък кристал със запушалка от абанос и кост, гравирано превъзходно и необичайно тежко на дланта й.

— О, не бива! — възкликна тя. — Та това е прекрасна, скъпоценна вещ!

— Отвори го.

Каран извади запушалката и вдиша най-възхитителния аромат на цветчета от зелен лимон. По бузите й потекоха сълзи.

— Благодаря ти. Но аз нямам какво да ти дам.

— Това, което ми даде, е несравнимо по-важно от дребно подаръче. Ти ми върна самоуважението.

Тя сдържа въпросите си — знаеше, че няма да чуе отговори.

— Къде го намери?

— Шишенцето ли? Имам го отдавна. Извънредно старо е и много му подхожда да попадне при тебе, защото май е изработено в Банадор. В Ашмод се погрижих да го напълнят с есенция. Най-добрите дървета, от които извличат аромата, растат точно там, на склоновете над Сухото море.

— Още поне трийсет дни… — прошепна Каран. — Чакането е непоносимо. Ами ако Лиан е тръгнал по своя воля?

Шанд обгърна с ръка раменете й.

— Когато не си сигурна, винаги е за предпочитане да не се съмняваш в човека. Тенсор е измислил за какво да използва Лиан, затова го е принудил.

— Значи все пак това си мислиш? — наостри слух Каран.

— Да — потвърди старецът почти без угризения.

Тя поразмисли.

— Дължа живота си и на Лиан… голяма длъжница съм. Няма да го очерням в мислите си и ще го отърва от бедите, в които пак се е забъркал от глупост. После ще го отведа у дома, нека си пише проклетите предания в библиотеката на Готрайм. До гуша ми дойде от огледала, чародеи и тъпи игри на война.

Тя стана и отиде при езерцето, гладко като стъкло.

„Ако беше толкова лесно — мислеше си Шанд, — и аз охотно бих дошъл с вас. Но и аз, и ти няма как да се изтръгнем от тази плетеница, преди да се разнищи някак. А аз най-упорито от всички се дърпах, за да остана настрана.“