Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Всичко това ни е необходимо — промърмори Шанд.

Не забравяше, че беше много по-млад последния път, когато прекоси пустинята, и то в по-хладна година от тази.

Облякоха пустинните си наметала — широки бели дрехи с големи качулки и дълги ръкави, покриващи дори пръстите им. Сложиха предпазните очила с тесни цепки. Каран потръпна, защото й напомняха за уелмите. Върза кърпа на лицето си, дръпна качулката напред и нахлупи широкополата си шапка.

От храната, допълнителните дрехи и готварските принадлежности раницата й се издуваше до скъсване. Отгоре бе вързала лекия си спален чувал. А на раменете й щяха да висят огромните мехове — два отляво, два отдясно. Клатушкаха се на всяка крачка.

Посегна към раницата си и не можа да я вдигне. Шанд я нагласи на гърба й. Каран залитна и побърза да хвърли раницата на земята.

Махна очилата и изтри сълзите, избили от яд.

— Прекалено тежка е!

На стареца не му оставаше друго, освен да се съгласи. Целият товар беше по-тежък от самата Каран. Тя изсипа всичко и прерови вещите раздразнено.

— Не ни трябва толкова храна. Нали каза, че ще вървим тридесет дни, защо носим храна за тридесет и пет?

— Ами ако походът ни се проточи? Ами ако някой от нас пострада? Да речем, изкълчи си крак или стомахът му се разстрои от водата? А когато стигнем там, може да минат много дни, докато намерим друга храна. Това не са излишни запаси.

Каран знаеше, че е прав. Макар че напоследък се тъпчеше до премала и понатрупа плът по костите си, нямаше предишната закръгленост. Все й се струваше, че се е вмъкнала в тънкото грозно тяло на непозната.

— Значи водата е в повече — сопна се тя. — Нали до първия водоизточник са пет дни?

Тя изсипа единия миризлив мях. И двамата се загледаха в сухата почва, тутакси попила водата. Каран впи сърдит поглед в стареца, който не устоя и също изля единия си мях, но само до половината. Каран отдели съдовете за готвене, дебелата си куртка и други нежелани предмети.

— Пролетта тепърва започва — предупреди я Шанд. — Нощем в пустинята е твърде студено.

— Не мога да нося всичко! — кресна тя, вбесена от слабостта си.

— Тогава не бива да тръгваме — отбеляза старецът, сдържайки собствения си гняв. — Но щом сме решили, поне е задължително да се пазиш от слънцето и от солта.

— Имам наметало с качулка, имам шапка — за какво са ми останалите дрехи?

Шанд огледа купчинката.

— На твое място бих взел всичко. Няма къде да се изкъпем преди Катаза. Дрехите ти така ще се вкоравят от солта, че ще протъркат по кожата ти незарастващи рани.

— Много са… — Каран подбра още неща за изхвърляне. — Ще ям по-малко! — зарече се свирепо и бутна горните четири пакета сушена храна.

Старателно подреди каквото искаше да вземе, нахлупи шапката до веждите си и сама нарами раницата. Още й тежеше, но поне можеше да ходи.

Шанд се взря в захвърлената храна, претегли в ръце раницата си и прибра пакетите.

Тръгнаха бавно по дългия полегат склон към същинското дъно на морето. На места стърчаха буци сив варовик колкото къщи, търкулнали се чак от далечните канари. По-късно сутринта тънка зелена линия отляво привлече погледите им. Намериха клисура с отвесни стени, с натрупан пясък долу. Скалите лъщяха от сол, но в пясъка растяха дървета. Двамата пътници следваха очертанията на каньона. Вече напичаше както през лятото в Готрайм.

— Още не е пладне — омърлуши се Каран. Открай време не понасяше добре жегата. — Какво ли ще бъде тук след месец?

— А какво ли ще бъде на връщане?

В края на първия ден ботушите им хрущяха по пясък, покрит със сол. Земята беше гола освен при редките извори.

— Май се отървахме от твоите приятелчета гашадите — подхвърли Шанд вечерта.

— Никога няма да се отървем — унило възрази Каран.

Време беше да й зададе въпроса, който отлагаше досега…

— Каран, какво искаха те от тебе?

Старецът остана потресен от отговора.

— Да беше ми казала по-рано! Изобщо нямаше да дойдем тук.

— Съжалявам. Когато аз… потиснах дарбата си, за да не ме потърсят отново, май загубих и спомените. Събудиха се чак когато гашадите започнаха да ровят в главата ми. — Тя се взря над подскачащите пламъци в Шанд. — Никога няма да съм в безопасност, нали?

— Ами… няма, докато тази история не приключи по един или друг начин. Твоята способност да се свързваш като че няма равна на себе си. За пръв път чувам някой да се възползва от чужда връзка.

На нея не й се говореше за това.

— Ще бързаме и ще им избягаме.