Иън Ървайн - Тъмна е луната

Вятърът се надигна до разтърсващ вой. Капаците на прозореца се раздрусаха. Лиан запали фенера и стана да погледне. Едното стъкло беше спукано от нещо, пробило капака. Вероятно носен от свирепия вятър голям клон. Върна се в леглото.

Мислите му все се въртяха около Рулке и Каран. За какво му е притрябвала на карона? Неусетно засънува с отворени очи — отново беше в Нощната пустош, Рулке му говореше и имаше пълна власт над него, а Лиан се кланяше усмихнат и мълвеше: „Да, съвършени господарю.“

Това видение — хем блажено, хем зловещо, бе прекъснато от силен шум и блъскане в гърдите. Той се стресна замаян и се намери на пода в локвата. Ураганът беснееше и отначало му хрумна, че покривът вече е отнесен. Но фенерът до леглото мъждукаше и той видя голата Каран.

— Какво става? — попита я сащисан. Болеше го и главата.

— Ти сънуваше! — разфуча се Каран. — И сънят ти никак не ми хареса!

Лиан нямаше представа за какво говори тя и дори се усъмни дали внезапно не е станала жертва на безумието. Собствените му мисли се разбъркваха. Защо го зяпаше с такъв бяс и подозрение, защо се тресеше цялата? Лиан не помнеше съня и не разбираше ужаса, обзел Каран. Не знаеше и че думите му във видението са досущ като отговора на гашадите, когато Рулке ги бе пробудил, докопал се до съзнанието на Каран. Сега чрез Лиан ли се опитваше да установи връзката? Тя явно нямаше да открие отговора в опулените му очи.

— Не мърдай оттук и не заспивай! — заповяда му, уви се с одеяло и изтича навън.

Той се тръшна в леглото и впери поглед в тавана. Мръзнеше, главата му тежеше.

Каран се върна скоро, понесла раницата си в едната ръка и ботушите в другата. Остави ги зад вратата, която залости грижливо. Лиан ту тракаше със зъби, ту се препотяваше.

— Жаден съм… — помоли прегракнало.

Тя сипа вода в нащърбена чаша и я поднесе към устните му. Той изгълта половината на един дъх и се отпусна с пъшкане.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна. — Остани, моля те.

От докосването на пръстите му гърбът й настръхна приятно.

— Ще остана, разбира се. Не биваше да те изпускам от поглед. Направи ми място.

Още щом се намести при него, целият свят наоколо сякаш побесня. Вятър като нерушима стена разлюля странноприемницата до основите. Спуканото стъкло падна навътре и през цепнатините в капаците пръснаха разпрашени капки.

Каран изруга.

— Какъв ужас…

— Нали уж си любителка на бурите! — заяде се Лиан и побърза да се търкулне от леглото, за да събере подгизналите си книжа. И от тавана падаха капки. Гредите скрибуцаха измъчено над главите им. През прозореца пак бликнаха фонтанчета.

Каран знаеше колко са му скъпи всички тези писания и се разшета да му помогне. Скимтенето и пищенето на покрива ставаха все по-плашещи.

— Лиан! — изврещя тя в ухото му. — Май е свършено с покрива. Веднага под леглото!

Леглото бе огромно и тежко и под него имаше много място. Каран се пресегна и придърпа юргана, за да се увият, защото бяха съвсем голи. Върза торбата си за единия крак на леглото. Лиан натъпка дневника и документите в торбата и омота вървите й около кръста си.

Постъпи предвидливо, защото яростен удар на бурята натика прозореца в стаята, късчета стъкло и трески се разлетяха навсякъде. Всичко, което вихрушката не помете от пода, беше залято с вода. Едно стъкълце се заби в петата на Лиан. Пламъчето на фенера се мяташе, по стените подскачаха уродливи сенки.

Той извади стъклото от крака си и обви Каран с ръце. Притискаха се един към друг, а ревът на урагана тресеше всичко. В миг част от покрива изхвърча нанякъде с пронизително скрибуцане. Летвите и мазилката на тавана изчезнаха като от взрив. И двамата неволно изпищяха. Завивките и дюшекът се изстреляха през дупката, последвани от всяка по-лека вещ в стаята. Изведнъж Лиан и Каран се отделиха от пода и си удариха главите в дъските на леглото. Фенерът се строши в отсрещната стена и угасна.

Свираха се под голото легло, пороят ги обливаше — никой от двамата не си бе представял, че е възможен такъв дъжд. Никак не им допадаше да седят във все по-дълбока локва. Неудържимите струи пълнеха стаята така, че водата не успяваше да изтече под вратата. От време на време по няколко керемиди изтрещяваха върху леглото.

Много по-късно, когато вятърът започна да стихва, Лиан изпълзя да отвори и заклини вратата. По стълбата се изля същинска рекичка. Върна се под леглото и не се отдели от Каран до края на нощта.

До сутринта тайфунът се поукроти, макар че дъждът не спираше. Дрехите и раницата на Лиан ги нямаше, само Каран успя да опази своите. Той обу един от широките й панталони и слезе на първия етаж. Съдържателят вече разчистваше и пренасяше храна и мебели в онази част на сградата, където покривът бе още цял.