Иън Ървайн - Тъмна е луната

Почувства се изоставена и за пръв път от много време изтича за утеха при Лиан.

— Шанд си е отишъл!

Това успя да го откъсне от писането.

— Миналото му е много любопитно. Нима някой би могъл да каже какво го тревожи?

— Така се грижеше за мен… Защо не поиска да му помогна?

— Той е особняк — отвърна Лиан. — От месеци си блъскам главата над думите му, които чух в Тулин, преди да те срещна: „Неведнъж съм проклинал съдбата. Беснеех, ругаех, заричах се да спра самото време, та дори и да го запратя назад. Но то не пропусна да ме прекърши и да ми отнеме всичко, за което милеех.“ Нали виждаш колко му е ядосан Мендарк? Няколко пъти го молеше за подкрепа в Катаза, а Шанд все отказваше. Какъв е бил, щом дори Мендарк е готов да поиска помощ от него? И що за човек е , за да откаже?

Каран не сподели, че си задава същите въпроси.

Навън изведнъж притъмня, вятърът забушува. Целият бряг опустя, виждаха се само хора, които припряно затваряха дебелите капаци на прозорците и вратите.

— Идва страшна буря, тайфун — обясни съдържателят, як ведър мъж с лунички по лицето. На дясната му ръка липсваха два пръста.

— Тайфун ли?! — повтори Лиан с възмущение, сякаш стихиите заговорничеха лично срещу него.

— Аз обикновено се радвам на бурите — промълви Каран.

— Значи ще бъдете щастлива на закуска… ако още имаме покрив над главите си. Това е сезонът на бурите. Миналата година се изредиха три за един месец. Третата едва не отнесе сградата в морето колкото и нависоко и здраво да е построена.

Бурята трупаше мощ полека вечерта и през нощта. Чувстваха се откъснати от света. Въздухът изстина, макар че беше разгарът на лятото. Съдържателят им обеща гореща супа и греяна бира с подправки.

— Дано Шанд да не пострада — отрони Каран, когато седнаха на масата в празната зала.

— Не ми се ще да съм на кораб в такова време.

Лиан отпи от бирата и погледите им се срещнаха над ръба на халбата. Тя отново видя предишния Лиан, най-добрия си приятел.

— Да си отиваме у дома — прошепна му тя и изведнъж се смръзна от срах, че ще й откаже.

— Ами да, да си вървим — отсече той. — Качваме се на първия кораб!

— Но аз трябва да се отбия във Фошорн по пътя, да видя какъв е бил някога Мостът на небесната дъга и да се сбогувам със Селиал. Оттам си тръгваме. Ти къде би искал да отидеш?

— Не и в Туркад! — разпалено отвърна Лиан.

Каран потрепери.

— Игър вече трябва да е пристигнал. А ние в Готрайм сме между Туркад и Шазмак… Сигурно там ще продължи всичко. Ще дойдеш ли с мен? Преди време ми обеща.

Гледаше го уплашено.

— Сякаш е било преди години. — Лиан се замисли за бивака им до град Нарн, малко преди целият им свят да се пръсне на парчета около тях. — Тогава бях друг… Ще дойда, то се знае. Нямам търпение.

— Няма да е каквото би искал — още повече се притесни Каран. — Бедно имение, а заради войната… Едва ли ме чака нещо друго освен труд до изнемога.

— Ти да не ме мислиш за богаташ? — прихна той. Изсипа съдържанието на кесията си върху масата между паниците със супа. — Това е цялото ми имане. — Преброи парите. — Двадесет и седем тара и няколко медни монети. Боя се, че няма да стигнат и до Готрайм. Как се разпиляха…

Каран се настрои делово и мрачно.

— Аз пък нямам нищо, дори пукнат грайнт. Не искам и да мисля колко съм задлъжняла на Шанд. Ще се прибера разорена.

— Мога да продам това-онова — призна Лиан. — Взех някои дреболии от Катаза.

— Де да бях взела и аз! Потънала съм в дългове.

Щом опразниха паниците, попиха остатъка по дъното със залци жълт хляб, поседяха малко над халбите с бира и се качиха на горния етаж. Вятърът все повече се развилняваше, изсипваше се проливен дъжд.

Каран спря пред стаята си, неочаквано прегърна за миг Лиан и каза припряно:

— Трябва да си събера нещата.

Затръшна вратата под носа му и той само се почеса по темето. Каран бе изпаднала пак в лошо настроение, явно се безпокоеше за Шанд, който беше в морето насред буря. Но какъв смисъл имаше да се подготвя багаж, докато не се появи кораб, с който да отпътуват? Но той отдавна бе свикнал със своенравието й и отиде в стаята си. Там натъпка вещите си в торбата за минута, смъкна дрехите, угаси фенера и се пъхна под завивките.

Напоследък си бе лягал все след полунощ и сега не можеше да мигне. Лежеше в тъмата и слушаше шумотевицата на бурята. Покривът проскърцваше, а такъв порой той дори не помнеше. През комина падаше толкова вода, че празното огнище се наводни и осаждена локвичка пропълзя по дъските.