Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Не вярвам Мендарк да бърза чак толкова. — Тя потупа Пендер по рамото. — Сега ми кажи търсил ли си бащата на Лилис?

— Ах, Лилис…

Каран се изненада от жалната нотка в гласа му.

— Колко ми липсва! — въздъхна Пендер. — Все се питам как е тя. Голямата библиотека не е място за деца. Защо да се свира сред прашни рафтове и да говори само със съсухрени книжни червеи?

— На Лилис тъкмо там й е мястото — успокои го Талия. — Навирил е добър старец. Ще се грижи за нея. Та какво научи за баща й?

Нова въздишка.

— Взирах се във всеки моряк във всяко пристанище, разпитвах във всяка кръчма, но нищо полезно не чух. Много време е минало, откакто са го пленили. Седем години, нали така! — Поклати глава. — А поробените моряци не живеят дълго. Не се съмнявам, че е мъртъв.

Стояха пред тезгяха в странноприемницата „Тайфунът“ и Мендарк се пазареше за плащането.

— Искам самостоятелна стая — рече Каран, преди да се усети, и затаи дъх.

И в най-добрите моменти отношенията й с Мендарк се крепяха на лицемерна учтивост. Нямаше да се учуди, ако той й натриеше носа, че бедняците не могат да бъдат придирчиви. Дълговете й бяха станали толкова главоломни, че бе престанала да ги брои. Жадуваше да се махне и от мислите за тях, и от всички наоколо. И най-после да поеме живота си в ръце.

Мендарк само я изгледа питащо и кимна. Лиан я зяпаше уязвен, но тя нямаше сили за обяснения. Взе ключа, втурна се по стълбата към стаята си, заключи вратата и се просна на леглото, вперила поглед в тавана. Спокойствие! Благословена самота! Превъзходно… Но още по-добре щеше да се почувства след гореща вана. За последен път се бе къпала истински в Катаза. Грабна сапун и кърпа и се завтече към банята, за да не я изпревари никой.

След това се заключи отново и се върна към мислите, гонещи се из главата й по целия път дотук. Що за дарба притежаваше, та Рулке се стремеше така безмилостно да я покори на волята си? Какво бяха правили Лиан и Рулке в Нощната пустош? Дали отговорите не бяха свързани? Знаеше ли Рулке, че тя е трикръвна? И какво толкова неповторимо имаше у трикръвните? Не смееше да пита, за да не заподозре някой истината.

Лиан се обиди в първия момент на желанието й да е сама, но скоро свикна с положението. Отделната стая му предоставяше такова богатство от време, че той потъна в работа по сказанието си. Това също дразнеше Каран. Колко лесно се приспособяваше този противен тип! Поне много по-лесно от нея, защото въпреки всичко той й липсваше, особено нощем.

Мендарк наистина не бързаше да се отправи на изток. Останаха няколко дни в „Тайфунът“ — голяма, удобна и яка сграда в старинен стил, с дебели каменни зидове, керемиден покрив, широки тераси и малки прозорци, заради които винаги беше сумрачно вътре. Странноприемницата се намираше на височинка пет-шест крачки над широката крайбрежна улица до пристанището. Времето беше ясно и следобед морският бриз правеше по-поносими лъчите на напичащото слънце.

Лиан хареса Флуд, а след като се махна Игър с неговите обвинения и заплахи, от плещите му падна голям товар. Всеки ден ставаше призори, колкото и да не му беше присъщо, и заравяше нос в книжата си. Това беше стихията му — пишеше неуморно по цял ден сред разхвърляните бележки, които сами по себе си стигаха за дебел том. Страниците на дневника му, събраните свитъци и пергаменти бяха гъсто запълнени със ситни редове. Лиан си купи в града нов дневник — внушителен бележник с множество празни тънки листове. Плати прескъпо, шест сребърни тара, и вече му се налагаше да брои грижливо намаляващите монети в кесията. Във втория дневник описа всичко случило се след тръгването от Катаза и подхвана първата, груба версия, която щеше да бъде преправяна отново и отново, за да се превърне в трета книга от „Предание за Огледалото“.

Вечер се веселеше в кръчмата или на терасата отпред, забавляваше всички с разказите си, смееше се без мярка и поглъщаше още по-безмерни количества зелено вино, ухаещо на стафиди, или пурпурно — силно и стипчиво. Посред нощ се затътрузваше по стълбата нагоре, а понякога се свличаше по нея. От време на време и Мендарк сядаше да се разведри, наглед подмладен и безгрижен, почти както по пътя към Зайл преди години. Все пак смехът му звучеше малко напрегнато, веселието му изглеждаше попресилено.

Талия беше по-приятна сътрапезница. Умееше да предразположи всекиго. Веднъж-дваж се присъедини към Лиан, не изоставаше в опразването на чашите, а на всяка пиперлива история отвръщаше с още по-неприлична. Нищо не можеше да помрачи духа й, защото скоро щеше да отпътува за родината си. Тя обаче беше заета с подготовката и за всеобщо съжаление не слезе повече в кръчмата след втората вечер.