Иън Ървайн - Тъмна е луната

Аакимите отседнаха в друга странноприемница, чак в отсрещния край на Флуд. Според настроението си биваха печални, равнодушни или разсеяни. Не им беше до развлечения. Пък и зърнеше ли някой Тенсор, седнал тихо в ъгъла, или побелялата, мършава като сноп съчки Селиал, губеше всякакво желание да се весели.

И Шанд седна до масата първата вечер, но подобно на Каран се затваряше в себе си. Държеше се по-отчуждено с всеки изминал ден. Не защото не одобряваше подобни волности, просто нямаха значение за него, докато задълбаваше в спомени за отдавна отминали времена, и накрая сякаш нищо от настоящето не можеше да стигне до ума му.

Каран оставаше вглъбена в себе си и гледаше с все по-силна досада как Лиан се наслаждава на живота. Измъчваше я наученото от Тенсор и непрекъснато се връщаше към детството в стремежа си да открие какви ли са били заложбите й. И се подсещаше за не една и две необикновени случки. Тепърва осъзнаваше колко изкусен възпитател е бил нейният баща. Дори Тенсор не бе успял да заличи напълно основите, заложени от него в душата й.

А после се върнаха сънищата. Една нощ я спохождаха видения за Рулке, друга — за гашадите, които я водеха по ажурните мостове на Шазмак при своя господар. Рулке стоеше разкрачен върху своето творение и я чакаше. Тя беше ключът към постигането на великата му цел.

Дали му беше необходима, защото е презряна трикръвна? Затова ли Тенсор бе сторил всичко по силите си да потисне дарбите й? И какво бе получила накрая от него — съсипан живот или избавление? Нямаше отговори.

Изведнъж Мендарк се разбърза. На петата сутрин доближи Каран и Лиан, които бяха отишли да закусят на крайбрежната улица.

— Ние потегляме! Не ни чакайте в Туркад преди зимата.

— Значи ние няма закъде да бързаме — промърмори Лиан и изпъна крака под масата.

— Помнете, че нашите премеждия са тайна. Не дърдорете за тях във всяка кръчма по пътя. — Той се взря изпепеляващо в младежа. — За тебе говоря, летописецо. Познавам те. Дай дума, че ще си затваряш устата, иначе — заклевам се във всички сили на вселената — върна ли се, ще си платиш прескъпо.

— Обещавам — прошепна смирено Лиан.

Помахаха за сбогом от кея, когато изпратиха Мендарк, Талия, Осейон и Пендер. Аакимите още чакаха кораб — онези, които видяха до кейовете първия ден, бяха отплавали.

— Скоро ще има кораб, ако не утре, то вдругиден — обещаваше началникът на пристанището.

Но дните се изнизваха и Каран губеше търпение. Отначало й допадаше да мързелува и да се къпе или да плува, когато й скимне. Но Пендер и Талия ги нямаше, бавенето започна да я изнервя.

— Толкова си се затворила в себе си напоследък… — подхвърли Шанд, когато излязоха да се поразходят на следващата сутрин.

— Имам много поводи за размисъл.

— Какво ти каза Тенсор в пустинята?

Тя бе позабравила колко е проницателен старецът.

— Над това умувам, а и за други неща. Мисля си за дома.

Той не я разпитваше, а тя нямаше намерение да споделя.

Мъката, че е далеч от Готрайм, я глождеше все по-болезнено. Колко ли още е западнало имението заради войната? Не са ли пострадали нейните хора? Още ли се крепи старият Рейчис? Заплахата за света, надвиснала заради Рулке, я тревожеше далеч по-малко отколкото съдбата на обитателите на Готрайм и нейния дом. Но скоро той можеше и да не е вече неин, ако не започнеше да изплаща дълговете си…

И друг копнеж набираше сила у Каран, покълнал още след отпътуването й от Готрайм. Искаше да остави имението на свое дете, да му повери и родовите Предания. Но как да си го позволи насред всички тези несгоди? Много й се искаше да поговори с Лиан за това, но сякаш ги разделяше стена и тя не знаеше как да я преодолее. Не виждаше причина за неувереността си и все пак се боеше, че той ще посрещне с подигравки домошарските й мечти. Или пък направо ще я отритне. Затова Каран си мълчеше, таеше този копнеж в себе си и се улисваше в другия — да се прибере у дома.

Шанд също бе изправен пред препятствие в живота си и не му се говореше за това.

— Нещо не е наред ли? — попита все пак Каран по време на последната разходка. — Толкова си тъжен.

— И аз имам много неща да обмислям — бавно изрече старецът.

— Какви?

— Те… се случиха отдавна. Повратната точка в живота ми. Не мога да се примиря.

— Къде беше тогава?

— О, далеч, при Бурия Нгурле. Не искам да обсъждаме това — по-рязко каза той.

Сутринта на следващия ден Каран намери кратка бележка под вратата си: „Добра сполука! Ще се видим в Готрайм през зимата.“