Иън Ървайн - Тъмна е луната

Чак сега се сетиха, че Каран и Тенсор са навън, а бяха минали часове, откакто излязоха. Кафеникавата светлина на деня отдавна гаснеше в пролуките около платнището. Нямаше вятър, всичко бе замряло. И тогава вопъл на безкрайно страдание разцепи тишината.

Каран и Тенсор излязоха във враждебен, отровен свят — виещ вятър, задушаващ прах и гъст въздух, които обгаряше носа, гърлото и белите дробове. Каран му позволи да се опре на рамото й и те закрачиха през каньона и нагоре по склона на нисък рид.

Помъкнаха се сред причудливи колони и пещери, издатини и ями, издълбани в солта. Тук слоеста грамада напомняше за листовете на книга, там стърчащ край приличаше на стесняващата се муцуна на гризач. Каран имаше време да ги разгледа, толкова тежко се влачеше Тенсор. Тялото му бе невъобразимо разкривено от атаката на Рулке. Гърбът и левият му хълбок бяха някак усукани, цялата лява половина на тялото му бе скована, а едната му ръка висеше безжизнено. Остатъците от несломимата доскоро воля го тласкаха напред и потискаха болките в разместените кости и скъсаните сухожилия. Той мълчеше.

Най-зле беше в края на изкачването, когато се напъхаха в зейналата паст на вятъра. Очите на Каран се възпалиха. Двамата излязоха с несигурни крачки върху плоския връх на възвишение, стърчащо над другите в околността. Могъщ повей изду нейното наметало и щеше да я вдигне във въздуха, но ръката на Тенсор притисна рамото й и я задържа.

— Няма ли да седнеш? — изкрещя тя.

Извит ръб от вкаменена сол наблизо предлагаше завет. Гласът на Тенсор стигна до ушите й сух и стържещ:

— Ако седна, може и да не стана повече. — Той се загледа унесено на изток, докато очите му не гурелясаха. — Потърпи.

Каран не намери какво да каже.

— Сега ти си единствената надежда — говореше той сякаш на себе си. — Те не знаят накъде са водени, нито пък ще им бъде казано. Единствена ти си способна да прозреш всичко в целостта му. Потърпи!

Напорът на бурята спадна, във въздуха блещукаха кристалчета сол. Изведнъж гледката пред тях се проясни и се очерта планината Катаза, върховете й бяха обагрени от залязващото слънце изглеждаха близо, само на ден път. Могъщи, непристъпни… и победени.

Каран обърса прахоляка от бузите си и кихна.

— Но какви ги говориш…

Тенсор се обърна към нея с изпепеляващия поглед, който тя толкова добре помнеше от детството си.

— Казвам ти, Каран, ти ни навлече всичко това. — Вдигна ръка в знак за мълчание. — Остави ме да довърша! Ти ни стори зло, като донесе Огледалото в Шазмак, като подлуди отново Емант, като ни излъга и пак отнесе Огледалото. Знам, била си принудена да направиш горчив избор, но ти избра сама. Ти изгради моста, по който да мине Рулке, за да пробуди своите гашади. Каквито и добри намерения да си имала, колкото и да те оправдава невежеството, ти беше ключът към тези събития. Не са твое дело, но ти стана свързващата брънка. Без тебе щяха ли гашадите да проникнат в Шазмак? Щеше ли да ни предаде Емант? Нищо подобно нямаше да се случи. Сега не те обвинявам. Как бих могъл да посоча нечия вина? Твоите престъпления са нищо в сравнение с моите. Но и ти си замесена, значи ще си носиш бремето.

Каран не забравяше пред какъв немислим избор бе изправена, нито последствията от решението си. „Прав си. Не мога да загърбя своята роля.“

Изведнъж думите потекоха от устата му, все едно бързаха да избягат.

— И двамата имаме своя вина. Още на Аакан, в онази забравена древност, аз избрах да помогна на Рулке и Шутдар в сътворяването на флейтата. Трудих се наравно с тях, ако ще и да знаех, че посягат към забраненото. Аз оставих пролуката в Нощната пустош, за да се възползвам от нея по-късно. Аз реших да те приютя в Шазмак, за да те отгледам според желанията си. Аз насъсках Емант да души и подслушва около тебе, въпреки че знаех колко негоден инструмент е той. Аз изпратих Фейеламор като пленница в Шазмак, без да се вслушам в нейните предупреждения и заплахи. Аз насочих силата си срещу беззащитната Нелиса и поругах Големия събор… — Той вдиша с дрезгаво хриптене и продължи припряно: — Аз си послужих с Лъжовното огледало, за да открия отново пролуката, като пренебрегнах възможността, че то може да ме заблуди. Точно това и направи. Аз отворих портала, но се провалих в защитата му, пък и прибързах, без да чувам твоите молби и увещанията на Синдиците. Откакто има Предания, никой не е бил по-прословут с глупостта си, по-всеотдаен и по-настойчив в нея. Може Питлис в края на живота си да ме е превъзхождал по самонадеяност, но пък аз упорствах през цялото време…