Иън Ървайн - Тъмна е луната

Протегна ръка към объркващата сетивата му синкавочерна повърхност, но пръстите му проникнаха в нея и той отскочи. Машината не беше тук! Съзнанието на Рулке я бе сътворило в завършен вид, но й липсваше вещественост. А може би подобно начинание беше неосъществимо в Нощната пустош.

Отново се опита да докосне устройството и ръката му потъна, без срещне никаква съпротива. Любопитството надделя, той напъха главата и раменете си вътре. В миг загуби досег със сетивата си, после вътрешността на машината се открои в неприятна тъмночервена светлина. Всичко се размиваше начесто пред очите му и щом мръднеше глава, му се завиваше свят. Различи две седалки с непривична форма, какви ли не ръчки, бутони и множество наглед стъклени плочи, по които пробягваха пъстри линии. Вътре съставните части бяха още по-сложни и невероятни, отколкото тези отвън.

Усети повей, после нечие присъствие. Каран се бе върнала по-скоро, отколкото очакваше. Той подхвърли през рамо:

— Натъквала ли си се на нещо подобно в Шазмак?

Смехът зад гърба му беше толкова басов и звучен, че и залата сякаш затрептя в хармония, а очертанията на машината се замъглиха. Цялото тяло на Лиан потрепери, косъмчетата по ръцете му щръкнаха. Той измъкна припряно главата си, зави му се свят, протегна инстинктивно ръце да се подпре на творението, и падна в него.

— Майсторът летописец! — избоботи Рулке сдържано, но някак развеселено. — Нима досега не си попадал на творение? На какво ви учат в онази ваша нищожна школа?

— Че ти си чудовище! — изкряка Лиан, макар че му идеше да се превърне в сянка.

Рулке потискаше със самото си присъствие. Лиан не вярваше някога да е виждал по-грамаден мъж — плещест, с внушителен гръден кош, с дълги мускулести крайници. А и не беше човек в строгия смисъл на думата, а карон. От страх устата на младежа пресъхна.

— Може и да съм — ухили му се Рулке.

Лиан заотстъпва със зинала уста и вдигнати нагоре ръце. Макар и да не го съзнаваше, това бе единствената поза, с която можеше да убеди Рулке, че не представлява заплаха. Тази комбинация от ужас и глуповато изумление бе реакция, която Рулке бе виждал неведнъж.

— Озадачава те моето творение, така ли? То вече не е тайна, искам да научиш всичко за него. Нима някой е по-подходящ от един надарен летописец да разнесе из Сантенар мълвата за моята страховита сила? Научих как копнееш за знания. Моите гашади ми подшушнаха това-онова за тебе. Питай. С тебе можем да бъдем близки съратници.

Въпреки че Лиан бе очаквал завръщането на Рулке, внезапната му поява го беше уплашила, а това… Сащиса се. „В истинския живот може да се случи. Най-обикновено лукавство, нищо повече. Не го слушай, усмихвай се, кимай на всяка негова дума, но не забравяй, че всичко, изречено от него, е лъжа. Великият предател. Носителят на поквара. Аз обаче съм велик летописец — възрази си сам Лиан без помен от скромност. — Ако ще той да не заслужава доверие, какви ли тайни крие в паметта си!“

Трудно би устоял на изкушението да опознае по-подробно древността, да получи ключа към съставянето на сказания, които никой още не е чувал.

Подът се люшна, стените се разкривиха, а в мъглата светнаха малки сфери, които бавно се разпръснаха. Само творението остана непроменено.

Рулке изви глава, наблюдаваше и се ослушваше.

— Това не се е случвало досега — кротко сподели той. — Питам се дали твоите приятели не изпробват здравината на защитата ми. Ако упорстват, очаква ги много неприятна изненада.

Лиан обаче долови и сянка на опасение в самохвалството му. Взираше се в него с острия взор на летописец, за да го опише колкото се може по-добре в своето Велико предание. Откри, че догадката на Каран е вярна — устните на Рулке се свиваха в тънка линия, той стискаше челюсти и движенията му подсказваха изтощение, което не можеше да прикрие. Вероятно не намираше нищо опасно у Лиан, щом се издаваше така пред него.

— Ела да ти покажа моето творение — покани го Рулке. — То е машина, подобно на златната флейта, която Шутдар създаде за мен, а после я открадна и навлече опустошение на всички ни.

Протегна издраскана и подута ръка, с която без усилия го придърпа. Лиан се разтрепери.

— Замисълът за флейтата беше мой — продължи Рулке, — това обаче далеч я надминава. Нима има нещо, което не бих могъл да постигна чрез него?

Лиан си мълчеше. Сърцето му уж тласкаше сгорещена кръв из тялото, но краката му сякаш бяха от глина.