Иън Ървайн - Тъмна е луната

Крачи или по-скоро подскача цял ден и цяла нощ, както й се стори, но нямаше промени в сумрака и трудно налучкваше колко време е минало. Броди през безброй стаи, всички до една пусти, безмълвни и студени.

Прекоси нехайно тронна зала, извървя величествен коридор. Надничаше навсякъде и често викаше Лиан. В края на коридора попадна в спалня, достойна за император, макар и мрачна и потискаща. Под от червен мрамор, драперии от коприна и кадифе по стените, а леглото стърчеше върху висок подиум. Балдахинът върху шест опори от гравиран абанос беше толкова дълъг, че се губеше в тъмата под тавана. Пламъци бучаха в камината от едната страна, но и тук въздухът смразяваше.

Каран постоя пред огъня, протегнала ръце, и се сгря колкото от свещичка. Дали този огън бе само украса или заблуда… Или пък Рулке не се нуждаеше от топлина. А може би Нощната пустош беше прекалено невеществена, за да гори огънят по-силно.

Угнетена от умората и студа, тя дори не се плашеше от мисълта за Рулке. Издърпа килим пред камината, нагъна го и седна колкото се може по-близо до пламъците. Накрая свали ботушите и чорапите, за да опре премръзналите си ходила върху самата решетка на камината.

Остана така часове наред — малка покрусена фигурка, опряла брадичка върху юмруците си. Къдриците й, червени като залез, стърчаха оплетени. От време на време тя прокарваше пръсти по решетката и тогава от тях се отделяха мънички, изкрящи черни сферички, които политаха нагоре като сапунени мехури.

Накрая все пак се сгря. Изведнъж й се доспа като от сънотворна отвара. Дори права трудно задържаше очите си отворени. Не бе спала от цяла вечност. Покатери се на леглото, смъкна мърлявите си дрехи, в които се бе катерила по кулата преди няколко дни, и се тръшна между ледените копринени чаршафи. Заспа дълбоко, без сънища. Нощната пустош бездруго беше като сън наяве.

— Каран!

Печалният вопъл я събуди неочаквано. Чувстваше се освежена като след дълъг отдих. Името й бе прозвучало така, сякаш човекът, които го бе извикал, отдавна е загубил надеждата да чуе отговор.

— Тук съм! — кресна тя.

Дълго мълчание. Когато зрението й се проясни, познатият силует на Лиан се очертаваше на входа. Той влезе, накуцвайки. Изглеждаше на ръба на лудостта. Дългата кестенява коса стърчеше разрошена, по челото и бузите му имаше засъхнала кръв, единият крачол на панталона му се развяваше на парцали. Той огледа стаята и понечи да се затътри навън.

— Лиан… — тихо го повика Каран. Той обиколи леглото и пак не я откри. — Горе съм, празноглавецо!

Тя се наведе над края на леглото и прекрасните й гърди се люшнаха над лицето му. Лиан отметна глава и видя разперените й за прегръдка ръце. Лицето му се менеше от такава смесица на облекчение, яд и похот, че тя прихна. Помогна му да се покатери и той потъна в обятията й.

— Собственото легло на Рулке! — промърмори, проснал се по гръб. — Ама че си нахална.

— А ти къде си се излегнал? — сопна се Каран с не съвсем престорено възмущение. — Що за комплименти ръсиш!

— Толкова съм изтощен, че ми е все тая къде лежа. Искам да спя и толкова.

— Ще почакаш малко. — Тя трескаво разкопчаваше ризата му, за да изпревари натежаващите му клепачи. — Намислила съм нещо още по-нахално, но не мога да го направя сама.

Когато до насита се погавриха с Рулке, двамата се отпуснаха задъхани, с долепени тела.

— Никой никога не го е правил тук — измърка Каран и го погали по бузата, — освен ако Рулке не сътворява призраци за собствено удоволствие.

Лиан не отговори. Спеше непробудно. Скоро и тя се унесе. Сънуваше дома си.

Лиан се събуди и не откри Каран. Дали не е било видение, внушено му от Нощната пустош? Облече се и по навик посегна към торбата с дневника и безценните записки за сказанието. Нямаше я. Сърцето му за малко не спря — едва сега се сети, че не я е виждал след изчезването си от Катаза. В портала ли се бе загубила?

— Каран… — В паника се спусна от леглото, отскочи нагоре и се хвана за глезена. — Каран!

— Чух те и първия път.

Спокойният й глас долетя откъм входа. Тя претича боса през стаята и се хвърли на шията му. Болният глезен не издържа и двамата тупнаха на пода.

— Какво има?

Каран погали лицето му, покрито със съсиреци. И кафявите му очи бяха кръвясали.

— Вчера си изкълчих глезена. Ти къде си ходила?

— Потърсих нещо за пиене. Жадна съм.

Тя опипа предпазливо глезена му и той изохка, без да се преструва.

— Толкова се радвам, че се намерихме, макар да сме тук .