Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Да опитаме ли пак? — попита Малиен.

— Първо трябва да поправя увеличителя — възрази Мендарк. Единият отражател беше прогорен от светлинния поток. По полирания край на рубина бе полепнала метална стопилка. — Кажи на хората си да направят колкото се може повече отражатели.

Минаха часове, докато възстановят устройството. През това време основите два пъти се разлюляха така, че металните въжета скрибуцаха, но не се разместиха. Кулата не се срути.

Изморени, всички отново слязоха при разлома, макар да знаеха, че не са им останали много сили. Аакимите прибраха трупа на Блейз, за да му отдадат последни почести. После половината от тях се заеха да довършат подготовката за пътуването. Нямаше смисъл всички да рискуват живота си в кухината долу.

Мендарк вдигна светлика, Игър застана над разлома, от който Малиен черпеше силата. Игър я преобразуваше в себе си и я насочваше чрез рубинения жезъл. Ярката сфера се появи, а от накрайника на рубинения жезъл пръснаха капчици разтопен метал.

Мендарк нададе вой, на ръката му се издуваше огромен мехур от зле насочения лъч. Не си позволи да падне, светликът в ръцете му не трепна.

— Извинявай — каза му Игър без помен от съчувствие.

— Хайде, по-чевръсто! — изскърца със зъби Мендарк.

И самата Талия се чувстваше прекалено мудна. Волята на Мендарк нахлу като таран в съзнанието й.

— Съсредоточи се по-силно от когато и да било! — извика й той. Тя все по-уверено прокарваше тризъбеца по сферата. Досега не се бе случвало да постигне толкова пълно взаимодействие с Мендарк. Не знаеше точно кога успя да покрие изцяло сферата с жълтите линии. Въздъхна и с голямо усилие отпусна схванатата си ръка.

— Не още! — креснаха й в един глас Мендарк и Игър. — Започни в другата посока!

Малко оставаше да се предаде. Значи бе свършила само половината от работата! И по едрото тяло на Игър плътта като че натежаваше, придърпвана от разлома. Той забеляза погледа на Талия, изпъчи гърди и промълви немощно:

— Няма да се откажа на средата.

Талия се зае да очертава сферата с нови линии, под прав ъгъл спрямо предишните. Когато привърши, кървавите точки в светлинното кълбо сияеха ярко, но и това не беше краят.

— Ръката ми!… — изстена тя.

Аспър веднага се зае да масажира схванатите й мускули. Предстоеше й да нанесе линии по диагонал спрямо досегашните. И когато Мендарк най-сетне остана доволен, Талия рухна на пода.

Мендарк се взря в Игър, после и в Малиен. Двамата изглеждаха полумъртви от изтощение.

— Още много ни предстои — промълви Малиен.

— Доста нескопосан модел на Нощната пустош, каквато я усещам в момента — осведоми ги Мендарк. — Е, майсторе на картите, покажи ни сега изкуството си.

Шанд излезе от сенките и взе тризъбеца. Подхващаше по някоя жълта нишка, понякога и цял сноп от тях, и бавно ги наместваше. И постепенно сферата се превърна в тяло с формата на картоф — разкривено, буцесто и цялото в ямички.

— Да, така е по-близо и до моята представа — въздъхна Игър.

— И аз усещам същото — потвърди Мендарк.

— Има далеч повече измерения от тези три — напомни Шанд, — но за да ги проследим, нужен е по-добър модел. Но май и този ще ни свърши работа. Хайде да намерим пролуката.

Лиан се премяташе в пустотата.

— Каран! — изпищя, ослепен от светлина.

Заби нос в нещо твърдо и мигом протегна ръце. Усети нейната топла гладка кожа и успя да я хване за глезените. Зърна и лицето й до краката си, обгърнато от бяло-синкав ореол.

Тя направи опит да се усмихне. Двамата се държаха с огромни усилия, сякаш бяха отблъскващи се магнити — някаква невидима сила ги дърпаше в различни посоки. Летежът беше безкраен, времето като че нямаше никакво значение тук. Дори и в затворените им очи проникваше неестествена пъстрота.

— Накъде сме се понесли така? — прошепна Лиан.

— Не знам. Надявах се порталът да ни прехвърли обратно в Туркад. Нали оттам дойдоха Игър и Фейеламор.

— Щяхме вече да сме в града. Когато Тенсор ме натика в своя портал, веднага изхвърчах от другия му край.

Страшно прозрение осени Каран.

— Може порталът да е друг, да го е отворил Рулке?

В този миг нещо се разтърси между тях. Лиан се ококори, обзе го паника. Каран зяпаше в него с толкова разширени зеници, че зеленото в очите й почти не се виждаше. Червените й кичури се развяваха.

— Май сме загазили, нали? — изстена Лиан.

— Да — прошепна тя. — Прегърни ме силно. Боя се, че наближава краят.