Иън Ървайн - Тъмна е луната

Шанд мълчеше, остави го да си излее мъката.

— Откакто си възвърнах разума — продължи Игър, — само мисълта за отмъщението ме крепеше. Но сега узнах, че не мога да се меря с него. Боя се от всякакъв избор, за да не ме обсеби отново. Мендарк ме изнудва нечестно — завърши той свадливо.

— Иска прекалено много от всички ни — каза му Шанд, — но не повече, отколкото от самия себе си. Той вижда ясно шанса, който няма да се повтори. Ако успее, всички ще сме свободни!

— Как е възможно някой да победи Рулке?

— Нека поне направим всичко по силите си — настоя Шанд.

Талия надникна в кръглата шахта. Сиянието долу, толкова ярко при появата на Рулке, бе угаснало. Надолу се спускаше стълба от дебели здрави пръти, по които висяха жълти и кафяви сталактити от сяра. Талия различаваше само първите десетина стъпала в мрака.

— Какво ли има долу?

Никой не отговори.

Мендарк се покатери върху тезгяха да събере светлици от стената.

— Вземете си по няколко — нареди той и пусна два в джоба си. — Е, кой идва с мен?

— Аз — веднага се обади Талия, макар че се страхуваше от подземия.

— И аз — добави Шанд след дълго мълчание.

Той сякаш подсказваше с поглед на Малиен, че не е готова за такова изпитание.

— Редно е да има и аакими — реши тя. — Ще изпратя с вас Зара и Лепър. — Млъкна и зарея поглед нанякъде. — Не, трябва да сторим нещо, за да заличим грешките на Селиал. Ще дойда.

— Още един — настоя Мендарк, вторачен в Игър, който нервно ровеше в струпаните пакети храна.

Дясната половина от лицето на Игър бе застинала.

— И аз ще бъда там, но нека се запомни, че се възпротивих на това безразсъдство.

— Както желаеш. — Мендарк нарами торба. — Хайде да се спускаме.

Кората от сяра се ронеше под краката и ръцете на Талия, а металните пръти като че придърпваха косата й.

Етажът под залата с портала се оказа съвсем празен, но петна по пода разкриваха, че тук са били извършвани някакви опити. На следващия етаж, третия в кулата, също нямаше нищо. По тавана и стените бяха полепнали жълти, кафяви и черни кристали.

— Жега… — промълви Аспър и си избърса челото.

— Но не е като онази в Сухото море, ако ни се наложи да го прекосим през този сезон — неприветливо отвърна Мендарк.

Парлив полъх отдолу ги накара да се разкашлят.

— Дере ми гърлото — изгъгна Зара.

— Това място е опасно — отбеляза Аспър, сега необичайно пестелив на думи. — Въздухът гори в дробовете ми.

— Върнете се горе, щом сте толкова плашливи! — изчерпа се търпението на Мендарк. — Каквото и да изберем, все ще е опасно.

Лицето на аакима се сви, чутото бе уязвило честта му.

Починаха си на първия етаж. Тук вонеше на сяра и беше още по-задушно.

Спуснаха се в огромна кухина, натъпкана с безброй тръби, извити между сложните основи на кулата. Девет огромни метални въжета криволичеха като навити пружини от пода към тавана и се кръстосваха над своите проядени и изцапани закотвящи гнезда. Всяко от въжетата минаваше през средата на спирални каменни намотки, от които се състоеше кулата. От големите въжета се отделяха по-малки, които ги придържаха и изпъваха.

— А-а, ето как го е направил! — учуди се Аспър.

— Кое? — не разбра Шанд.

— Не ни беше ясно как кулата е удържала толкова дълго. Построена е над разлома и всеки трус, разместващ неравномерно земята от двете му страни, би трябвало да я събори.

— А тя си е цяла от две хилядолетия — вметна Мендарк, който искаше по-скоро да продължат надолу.

Аспър не му обърна внимание.

— Вижте как тези грамадни пружини поемат натоварването, а отделните части на основите могат да се движат една спрямо друга. Какъв гений!… Малиен, Тел, елате веднага!

— Какво намери?

Шанд се провря към него през паяжината от по-тънки въжета.

— Тази част няма накъде да мърда повече — показа Аспър.

— Какво означава това? — попита Зара.

— Означава — отговори й Тел, — че при следващия силен трус основите ще се изместят и кулата със сигурност ще падне.

— Май ще е достатъчен и не чак толкова силен трус — поклати глава Шанд. — Я погледнете!

Около него се струпаха всички освен Мендарк, който се провря надолу в шахтата. Малко над гнездото една от великанските пружини, по-широка от гръдния кош на Шанд, беше сериозно проядена от натрупалата се по нея сяра. Той отчупи парче от кората.

— Целият градеж е под такова напрежение, че ако това въже се скъса, другите ще срутят кулата.

— Може би да, може би не — усъмни се Малиен. При спускането можеше да се държи само с една ръка и сега лицето й белееше от умора и болка. — Дано да не станем свидетели на това.