Дъщерята слънцето - Грузинска приказка (Грузинска приказка)

Тръгнал селянинът, повел царските съветници с цялата им свита. По пътя съветниците огладнели. Убили един фазан и изпратили един слуга да го опече някъде. Слугата отишъл в колибата и, както печал фазана, изведнъж влязла девойката-слънце, той се загледал в нея така, че очите му останали. Забравил всичко, не помнел нито защо е тук, нито какво трябва да прави. Целият фазан се овъглил на шиша.

Сетне взел изгорялата птица и я занесъл на съветниците.

Съветниците се разсърдили:

— Защо си овъглил птицата?

Слугата казал:

— В колибата имаше една жена, ума ми взе. Нищо не виждах и не разбирах, затова фазанът изгоря.

Съветниците и свитата им се разбързали. Качили се на конете, препуснали. Искали час по-скоро да зърнат хубавицата.

Пристигнали, слезли близо до колибата. Селянинът извадил пръстена си, обиколил конете и на всеки кон се появила торба с овес и дребна слама. Минал още веднъж — празните торби изчезнали.

Спрял, сложил пръстена на земята — появила се маса, сложил го на масата — едно след друго започнали да долитат все нови и нови гозби и питиета за многобройните гости.

Съветниците се зачудили: нито къща, нито слуги, а откъде се взема всичко това? После пък излязла дъщерята на слънцето и съветниците съвсем се побъркали. Зетят на слънцето нагостил чудесно всички царски хора и ги изпратил.

Върнали се съветниците и царят ги попитал:

— Как ви нагости моят поданик?

Разказали как били нагостени и как цялото ядене се готвило без огън, а пък като жената на селянина никъде не били виждали.

— Тази жена не бива да бъде негова, а ваша, господарю — казали те.

— Как да я отнема? — попитал царят. — За какво да се заловя?

Съветниците казали:

— Извикайте го и го накарайте да ви донесе златното руно, което се намира у слънцето. Ще иде, няма да се върне жив оттам и жена му ще остане за вас.

Царят веднага извикал селянина и рекъл:

— Трябва да ми донесеш златното руно, което се намира у слънцето.

Зетят на слънцето се натъжил, прибрал се в къщи и казал на жена си:

— Царят иска да му донеса златното руно, което се намира у слънцето.

Тя му казала:

— Защо се измъчваш сега? Трябваше да мислиш по-рано, а сега скръбта няма да ти помогне, по-добре ставай и тръгвай.

Тя му дала знак за роднините си и го изпратила на път.

Вървял дълго, минал през много страни, през цялата суша, през всички земи под слънцето. Вървял, вървял и стигнал там, където живеели слънцето и месецът.

Слънцето вече било тръгвало да свети на света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал зетя, познал го по знака, който му дала жена му, зарадвал се, приел го любезно. Отишъл да зарадва майката:

— Дойде нашият зет.

Заразпитвали го защо е дошъл.

Зетят разказал какво му се случило и месецът рекъл:

— Слънцето скоро ще дойде. Ама ти няма да издържиш на огъня му, ще изгориш.

Превърнал го на игличка и го забил в един стълб.

Вечерта слънцето есе прибрало.

— Усещам човешка миризма — казало то.

— Моля ти се! — разсърдил се месецът. — Какъв ти човек тук? Ти ходи по света, сигурно си донесъл със себе си човешка миризма.

После казал:

— Ами ако наистина нашият зет е дошъл тук, няма ли да го изгориш?

— Не и не — заклело се слънцето, — искам само да го погледна, да видя що за човек е зетят ни.

Месецът превърнал игличката на човек и го изправил пред слънцето. Слънцето се здрависало със зетя и попитало защо е дошъл.

— Царят иска да ми отнеме дъщеря ти. Дочул, че имаш златно руно, и ме изпрати за него, ако не му го занеса, ще ми вземе жената.

— Не се тревожи — успокоило го слънцето, — да идем първо в моята градина, да си починеш.

Завели го в градината.

Чудна била тази градина. Едни дървета вече били скичени с плодове, други още цъфтели, на трети пъпките едва се разпуквали, на четвърти вече листата капели… Гостът много харесал градината, разхождал се, любувал се, чудел се. Слънцето рекло:

— Постой тук, почини си, а обяд ще ти поднесат вълкът и Илия-гръмовержецът.

Зетят на слънцето огладнял, седнал, зачакал обяда.

Появил се вълкът, донесъл маса. Дошъл Илия-гръмовержецът, поднесъл ядене и пиене. А зетят на слънцето държал в ръка тояга. Повикал вълка настрана и му казал:

— Помниш ли как аз четири години пасох овцете и то така, че през цялото време не изгубих дори едно агнешко ушенце, а ти изневиделица изскочи в деня на делбата и ми открадна една овца? Защо стори това?

И го затупал с тоягата. Бил, бил, докато му олекнало на душата.