Джоан Ейкън - Ема Уотсън

Ядосана, истински уморена от зле прекараната нощ и чувствайки се не съвсем здрава, Ема бе принудена да потисне дълбокото си нежелание да свири. Тя виждаше, че Елизабет се страхува да не обиди дамите от замъка. Самата Ема усърдно се стараеше да скрие от сестра си своето леко неразположение, за, да не би да го сметне за основателна причина да не отиде на бала в Доркинг. След толкова много положени старания Ема бе твърдо решила, че Елизабет трябва да се възползва от тях. Затова престана да възразява и без да обръща внимание на слабото главоболие и пулсирането в китката, изпълни желанието на мис Озбърн и изпя няколко балади.

Мис Озбърн бе във възторг. Какъв чуден глас! Не била чувала нищо по-хубаво в Лондон, дори в Ковънт Гардън. Мис Ема не бивало да крие таланта си! Непременно трябвало да дойде… някоя вечер… съвсем скоро… да попее в замъка Озбърн… нали мис Кар мисли същото?

Ема поблагодари и отказа. Бе много признателна, но не би могла да изпълни желанието й… при това нестабилно здравословно състояние на баща си… не е разумно да поема ангажименти за вечерно време… вероятно по-късно, през пролетта, когато сестра й Пенелъпи се установи в Клисъкс…

Това внесе желаната промяна в разговора. Новината за закупуването на Клисъкс от доктор Хардинг очевидно не бе достигнала още до замъка — на Ема й бе забавно да открие, че онова, което се бе превърнало във всеобщ обект на съседски клюки сред жителите на селото, очевидно проникваше по-бавно до висшата аристокрация. Дамите бяха безкрайно удивени и жадно ги обсипаха с въпроси.

Значи Клисъкс най-накрая ще бъде основно ремонтиран и там ще се настани семейство? Великолепно! Такъв красив стар дом! Колко жалко, че е останал необитаем тъй дълго. Толкова е тъжна историята на сър Мелдред и лейди Торидж — последните представители на древен род…

— За баба ще бъде много интересно да научи тази новина — заяви мис Озбърн, — защото съм я чувала много пъти да казва, че семейство Торидж принадлежат към един от най-уважаваните родове в страната. Значи сестра ви и доктор Хардинг наистина възнамеряват да заживеят там?

— Да, много скоро — започна да обяснява Елизабет, но в този момент мис Кар, която от доста време се опитваше с многозначителни погледи да напомни на младата си спътница, че са останали прекалено дълго за сутрешно посещение, накрая постигна целта си.

След като гостенките се сбогуваха след многобройни уверения в приятелство, Елизабет сурово смъмри по-младата си сестра:

— Защо не пожела да пееш в замъка Озбърн? Това е начин да влезеш в една аристократична среда! Чудесен начин да станеш известна.

— Да! Като наемна изпълнителка! — със свити устни произнесе Ема. — Много благодаря, но предпочитам да вляза чрез лично приятелство или изобщо да ме няма!

— Ема! Ема! Прекалено горда си, това не е добре за теб.

— Горда? Да, горда съм. Не искам да ме въвеждат като животно от цирка, като изпълнителка, която с музиката си изкарва хляба. Не забеляза ли колко смаяни останаха, когато чуха, че Пенелъпи и съпругът й ще се настанят в Клисъкс? И колко шокирани? Те гледат на нас като на същества от по-нисша категория. Стремежът на хора от нашата среда да водят подобен начин на живот се счита за нещо неуместно!

— О, срамота, що за глупост, Ема! Въобразяваш си повече, отколкото случаят позволява. Те се изненадаха, това е всичко.

— Прекрасно — каза Ема. — Когато Пенелъпи и нейният доктор се преместят, ще видим колко внимание ще получат от семейство Озбърн. Ще открием чия преценка е била по-близко до истината.

На Елизабет все още й бе много трудно да убеди себе си, че Пенелъпи и доктор Хардинг някога наистина ще се върнат и ще се настанят в Клисъкс. Но реалността на намеренията им стана очевидна, когато с пощата на следващия ден пристигна писмо от Пенелъпи.

„Доктор Хардинг и аз решихме да удължим нашето сватбено пътешествие до Уеймут — пишеше новата мисис Хардинг, — водени от допълнителната причина, че от онова, което чуваме за напредъка на строежа в Клисъкс, разбираме как работниците не са стигнали доникъде и колко мудно напредват. Моля те, скъпа моя Елизабет, иди там и ги подкани да работят по-бързо. Надявахме се да сме се настанили до момента, в който получиш писмото ми, но се опасявам, че вероятността за това е нищожна. Определено не мога да си помисля да създам дом без добре уредена кухня и облицована печка.“

— Мили Боже — силно озадачена, отбеляза Елизабет. — Откъде са могла да хрумнат на сестра ни такива претенциозни идеи? Никога не сме имали облицована печка тук, нито пък ни е минавало през ум да я правим.