Джоан Ейкън - Ема Уотсън

„Не че бе нещо изключително — мислено си рече Ема. — Всичко, което лейди Озбърн направи, бе, че ми позволи да използвам канапето й и разреши на мистър Синдел да сложи компрес на китката ми в нейната гостна.“

— О, разбира се — отвърна лорд Озбърн. — Не се безпокойте за това. Надявам се скоро да се оправите, мис Ема! Жал ми е да ви гледам в толкова окаяно положение. Хайде, Мъсгрейв, мисля, че Синдел иска да ни прати по дяволите.

Докато караше каретата на връщане, мистър Синдел даде воля на чувствата си и каза:

— Учудвам се, че лейди Озбърн не ви покани да прекарате нощта в замъка! Ако не бяхте вие, дъщеря й можеше да остане много по-дълго затворена в ледницата! Но лейди Озбърн е високопоставена личност, тя изобщо не се замисля, че може да предложи помощ на онези, които стоят по-ниско от нея. Изненадан съм обаче, че мистър Хауард не настоя дамата да ви покани.

— Не бих искала да прекарам нощта в замъка — бързо изрече Ема. — За нищо на света! Не се чувствах добре там.

Когато сестра й бе докарана в пасторския дом, Елизабет изказа мнение, подобно на това на мистър Синдел, но много по-бурно:

— Ей Богу! — извика тя. — Лейди Озбърн ме изумява! Може ли да е толкова неблагодарна! Ти спасяваш дъщеря й от една нощ в ледницата, защото са могли да минат часове, преди някой да отиде да я търси, ако не си била ти, и цялата благодарност, която получаваш, е да те укоряват за неподобаващо на дама поведение. Всеки друг в околните петдесет мили би те настанил на легло и оставил да пренощуваш в дома му; всеки друг би те нагостил с вечеря, би полагал грижи и би се държал най-ласкаво с тебе. Казваш също, че и мистър Хауард присъствал? Защо той не е настоял, че състоянието ти не позволява да пътуваш? Развалих си мнението за него. Не мога да приема подобно безсърдечие!

— Но, Елизабет, аз не исках да остана в замъка. Бих се тревожила до смърт за тебе и татко.

— Хората от замъка можеха да ни пратят известие по някой от прислугата. Или по мистър Синдел.

— Но лейди Озбърн е толкова студена и отблъскваща. Много по-щастлива съм вкъщи. Нищо не би ми било по-омразно, от това да прекарам нощта под нейния покрив и да се чувствам задължена.

— Сега — тъжно каза Елизабет — никога няма да разберем дали наистина чаршафите във всичките им легла са копринени и дали господата действително ядат печени омари и пържени в тесто стриди на закуска, както Бетси е чула от сестра си.

На следващата сутрин мис Озбърн и мис Кар дойдоха на посещение с файтон, теглен от пони. Скоро на сестрите в пасторския дом стана ясно, че през изминалото време в замъка Озбърн нещата са били обсъдени отново и се е стигнало до известна преоценка. Може би мистър Хауард бе изнесъл проповед за християнското милосърдие пред господарката на имението, или старата вдовица се бе намесила, или застъпничеството и молбите на мис Озбърн в крайна сметка бяха пожънали плодове и постигнали умилостивяващ ефект — каквато и да бе причината, посетителките донесоха кошница с цветя и плодове от специалните оранжерии на замъка, както и всякакви любезни послания от самата лейди Озбърн. Тя се надявала, че китката на младата дама не причинявала твърде силна болка или неудобство, била дълбоко задължена за любезната услуга, оказана на дъщеря й, предполагала, че злополуката ще попречи на мис Ема Уотсън да посети следващия бал в Доркинг и затова съжалявала за липсата на възможност да се срещне с нея там, но се надявала, че ще се появи удобен случай и т.н., и т.н.

Естествено, трябваше да се отвърне на тази подчертана любезност от страна на лейди Озбърн. Посетителките бяха поканени да влязат в пасторския дом и да опитат печените ябълки и сладкия кейк, които Елизабет неизменно приготвяше за посрещане на сутрешни гости. Тези угощения бяха вежливо отказани, но мис Озбърн още в първия миг забеляза пианото в гостната и попита коя от дамите в пасторския дом е музикантката.

— Сестра ми Ема — отвърна Елизабет с пламенна гордост. — Ема има глас на славей. Учителите й в Шрусбъри не са могли да намерят думи за нейния талант. Успява да вземе и най-високите тонове! А и прекрасно свири на пианото…

— Само че не сега, разбира се — бързо изрече Ема, показвайки превързаната си китка. Нямаше желание да я молят да свири пред тези дами, които по музикален вкус и техника на изпълнението несъмнено далече я превъзхождаха, и смяташе за късмет, че разполага с толкова непобедимо защитно средство.

— О, мис Уотсън! Толкова ми се иска да ни попеете! — промълви мис Озбърн с кръгли, възхитени очи. Ясно беше, че се намира в началния етап на боготворене на своята спасителка. — Нищо не желая повече от това да ви чуя! Моята приятелка мис Кар би могла да ви акомпанира — тя винаги е на пианото, когато танцуваме. Свиренето не я уморява, а може и да изпее дуети с вас. Моля ви, моля ви, мис Ема, направете ни това удоволствие! Позволете ни да ви чуем.