Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Част от творбите на вашия баща са на сигурно място у мене, мис Ема, и ви обещавам, че ще се отнасям най-грижовно с тях. Освен това ще наминава за още, докато вие изпълнявате мисията си да му ги четете на глас. Имам големи надежди, че резултатите от този план могат да са много успешни. И — той сниши глас — няма да забравя обещанието си за мисис О’Браян. Още тази вечер ще пиша на моя приятел Монтагю.

— Благодаря ви, сър. Ще ви бъда задължена — кратко отвърна Ема.

Докато наблюдаваше двамата мъже да яздят надолу по алеята, сърцето й се изпълни с гняв. Трудно й бе да определи срещу кого точно е насочен този гняв. Те са много любезни, мислеше си объркано тя, да идват тук и да вършат доброто си дело; те няма да бъдат изгонени от домовете си; те не са подложени на прищевките на съпрузи, които харчат парите им и се държат грубо; те не са лишени от гарантирано положение и бъдеще в резултат на едно емоционално хрумване.

Но после въздъхна, защото си припомни казаното от Сам, че Първис има болнава жена и жалък доход, с който да я издържа; че мистър Хауард по някакъв начин бе обвързан с лейди Озбърн — положение, което не изглеждаше да му вдъхва много радост. Той е щастлив единствено когато е със сестра си и племенниците си, помисли си Ема. И определено проява на дружелюбно отношение от страна на тези двама мъже е, че отделят толкова време и труд за написаното от баща ми, след като едва ли хранят големи надежди за резултата.

Тя навлезе в овощната градина и извика:

— Елизабет! Елизабет! Отидоха си. Спокойно можеш да се прибереш! И нали не забрави да купиш трагаканта?

В продължение на няколко дни косата на Елизабет бе измивана, изплаквана с розмарин и мазана със смес от трагаканта, бадемова есенция, зехтин, розова вода и отлежал ром с цялото усърдие, на което беше способна Ема, водена от горещата си любов. И ето, подобрението, бе осезателно особено когато тези грижи бяха съчетани с втриване на бренди в кожата на главата три пъти седмично. Косата ставаше много по-гъста, придобиваше блясък и великолепие. Елизабет изглеждаше по-млада, а самочувствието, което й вдъхваше съзнанието за настъпилата промяна, придаваше допълнителна живост и топлота на цялото й поведение и външен вид.

— Ех, ако само имах малко от „Розовото мляко“ на леля, за което тя твърдеше, че прави чудеса с тена на лицето — въздъхна Ема, като се вглеждаше в страните на сестра си, чиято загрубяла кожа остро биеше на очи. — Но за него са необходими галони розова вода, и бензое, и бадемово масло.

— Жителите на Доркинг са свикнали с моя тен — спокойно изтъкна Елизабет.

— Тъкмо затова искам да ги изненадаме.

Ема трябваше да се задоволи с лимонени кори, с които два пъти дневно търкаше лицето на сестра си.

— Освен към останалите членове на семейството ти имаш задължения и към себе си — кореше я тя. — Не желая да те виждам повече с това ужасно вехто боне, с което приличаш на перачка. Дай го на бавачката, за да бърше прахта с него.

Оставаха малко повече от две седмици до следващия бал в Доркинг и Ема бе твърдо решила, че сестра й поне веднъж трябва да забрави грижите и тревогите около пасторския дом, най-вече да се освободи от сърдечната си болка по Първис и да прекара една щастлива вечер, като по възможност участва във всички танци. Елизабет бе отлична танцьорка, грациозна, с лека стъпка и в по-младите й години танците бяха нейното любимо развлечение.

— Само да имаше нова рокля — тъжно сподели Ема пред мисис Блейк. С тази дама бе завързала постепенно непринудено приятелство. При хубаво време често се разхождаха заедно в парка Озбърн, придружени от децата, а когато вън бе неприятно, седяха в гостната на мисис Блейк, шиеха или кърпеха детските дрешки.

Макар винаги да я канеха, Елизабет рядко можеше да бъде убедена да се присъедини към тях. За разлика от Ема не обичаше особено разходките. Имаше прекалено много работа вкъщи, и й липсваше Емината лекота в общуването с децата. Елизабет бе сигурна, че Ема и мисис Блейк имат да си говорят за хиляди неща — за книги, поезия, история, живопис — все теми, по които тя не се чувстваше особено уверена. Предпочиташе да прекара малкото си свободно време в полезни занимания в градината, тъй като не обичала да оставя баща си твърде дълго сам… Накратко, не успяваха да я изкушат да се разходи в парка или да посети Уикстед Котидж.

При Ема бе различно. Тя не отричаше пред себе си, че предпочита при възможност да избяга от пасторския дом, особено в дните, когато можеше да се очаква мистър Хауард да ги посети и да поседи при мистър Уотсън. Поради някаква неизвестна причина Ема вече не се чувстваше уютно в компанията на мистър Хауард, всъщност изпитваше неловкост в негово присъствие. Не можеше да си обясни защо се получи така. Единствената кратка среща с лейди Озбърн с неопровержима убедителност я бе навела на мисълта, че мистър Хауард не е свободен човек, че морален дълг го държи прикован към неговата благодетелка. Затова Ема предпочиташе да не си е у дома, когато той ги навестяваше.