Джоан Ейкън - Ема Уотсън

„Само да не бе избрала капитан О’Браян!“

Макар да бе усмихнат, любезен и пълен с ирландски чар, капитанът не успя да заблуди наблюдателната и неподатлива на внушения племенница на жената, която преследваше така усърдно. И на свой ред капитан О’Браян скоро почувства силна антипатия към Ема Уотсън и даде ясно да се разбере от самото начало, че нейното присъствие в дома му след брака ще е неприемливо. Това опечали мисис Търнър, но тя се подчини.

— Миличка, трябва да се учим да се подчиняваме на желанията на съпрузите си. Така се държах със скъпия ти вуйчо и в резултат се радвах на семейно щастие и сигурност в продължение на двайсет две години. Искрено се надявам един ден ти също да ги имаш, любима моя Ема.

„И ти, любима моя лельо“, бе си помислила Ема, но въпреки това беше стаила дълбоки съмнения и опасения, които сега, както изглеждаше, се оказваха напълно основателни. „Твърде късно“, укоряваше се горчиво тя, задето не бе положила повече усилия с намек или директно да изрече своето предупреждение, да настоява поне за отсрочка на сватбата, докато не се изясни по-добре характерът на капитан О’Браян. „Но всъщност нима можех? — помисли си тя. — Не ми прилягаше да го сторя. Млада, зависима, лишена от житейски опит и получила толкова много облаги и помощ, не бях в състояние да призовавам към по-голяма предпазливост. Би изглеждало като нетактичност, намеса в лични въпроси, нахалство. А също и като ужасно користолюбие.“

Нито един от тези доводи не помагаше на Ема да облекчи мъката, която й причиняваше сегашната пълна невъзможност да окаже помощ. Дори не можеше да изпрати на леля си писмо, в което с любов да я утеши.

Даже Елизабет с цялото си състрадание и тревога не бе способна да схване напълно дълбоката скръб на сестра си. Елизабет не беше живяла с леля Марая в продължение на четиринайсет години, не беше другарувала всекидневно с нея, не беше участвала във всичките й занимания и не беше споделяла искрената й скръб от смъртта на мистър Търнър.

„О — мислеше си Ема, — ако само имаше някой, към когото бих могла да се обърна за съвет! Дори Сам, колкото и да е честен и сърдечен, вероятно ще е на мнение, че леля Марая трябва да се подчини на съдбата, и за всичко следва да вини единствено себе си…“

Мистър Хауард, който идваше по алеята, яхнал сивия си нисък як кон, най-напред зърна Ема в профил и му се стори, че тя си почива на пейката край водата със стиснати в скута ръце и празна кошница в краката си.

Едва когато дойде по-близо, той забеляза сълзите, които се търкаляха по страните й. Тя изобщо не го видя, нито чу, тъй като крякането на патиците, борещи се за коричките хляб, заглушаваше тропота на копитата по обраслия с трева път.

Мистър Хауард се поколеба: трудно му беше да реши дали да прояви съпричастност или да не я безпокои. Но слънцето бе залязло и вечерта ставаше мразовита…

В този миг сивият кон изпръхтя при шума от боричкането на ятото. Ема се обърна и едва сега откри присъствието на посетителя.

— О… мистър Хауард… изобщо не ви чух… трябва да ме извините…

Тя отправи слабо подобие на усмивка, без да прави опит да скрие сълзите, блеснали по бузите й. Тя изглежда, помисли си Хауард, като трагична маска с тези мокри страни, разтворени устни и очи, вперени в някакво далечно скръбно пространство.

Дълбоко разтревожен, той слезе от коня и застана редом с нея.

— Мис Ема! Да не би… случайно… баща ви? Мога ли да помогна с нещо?

Тя поклати глава и като извади кърпичка, с изящен жест избърза страните си.

— Благодаря ви… не… не. Положението на баща ми не се е влошило, слава Богу. Той спи.

— Какво тогава? Не искам да се натрапвам, ако е личен въпрос, но като ви виждам така опечалена…

— О… благодаря. Много сте мил.

Между думите й имаше дълги паузи, защото се бореше да овладее гласа си. Но при следващото изречение той потрепери и отново секна.

— Става въпрос за нещастната ми леля… бившата мисис Търнър… получих толкова отчаяно писмо от нея.

Тук Ема напълно загуби власт над себе си и в продължение на няколко минути плака неудържимо, скрила лице в шепи.

— Горката ми леля — отново поде тя на пресекулки. — Това чувство… съзнанието… че не мога нищо… нищо да направя за нея… дори не зная къде е тя… и не смея да съобщя на баща си… той ще бъде тъй ужасен… толкова напълно смазан…

— Мис Ема, позволете ми да ви отведа в къщата. Чаша вино…? Може би вашата сестра…

— Не… не… Елизабет замина в града. Чувствам се по-добре тук на свеж въздух.