Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Което тя е на път да загуби заради скъпия си капитан — въздъхна Елизабет. — Е, струва ми се, че нейната история показва едно — решенията по тези въпроси е най-добре да се оставят на родителите.

— А ако няма родители, с които да се съветваш?

— Тогава някой по-възрастен приятел… — колебливо изрече Елизабет. — Проницателен човек с добро име — може би свещеник, някой като мистър Хауард. Лично аз с готовност бих последвала неговия съвет по всеки въпрос…

— Така ли, Елизабет? Въпреки че той самият изглежда на път да предприеме недотам благоразумна стъпка? Този въпрос бе на устните на Ема, но точно в тоя миг Джеймс докара понито и файтона, тъй като Елизабет се бе оставила да я убедят да направи едно от редките си пътувания до Доркинг: да посети шапкарката, да купи нови дантели и панделки, да вземе унция трагаканта от аптеката и да навести приятелката си Мери Едуардс. Неизречената цел на последното посещение бе да изясни, ако е възможно, истинското положение по отношение на наследството от богатия чичо в Плимут, намеренията на лорд Озбърн, желанията на мис Едуардс и шансовете на Сам.

— Не се тревожи за татко — каза Ема, докато целуваше сестра си за довиждане. — На всеки петнайсет минути ще поглеждам в стаята му. И ще стоя при него, ако се нуждае от компания. Тръгвай! Почини си един ден — заслужила си го. Прекарай приятен час с мис Едуардс и предай всичко, което се полага в такива случай от мое име на нея и родителите й. Не я упреквай, ако действително предпочита лорд Озбърн пред Сам. Между нас казано, за мене Мери Едуардс е глупавичко момиче и подозирам, че от гледна точка на интелекта лорд Озбърн би бил по-подходящ за нея от нашия скъп умен брат.

— О, Ема! — укоряващо възкликна сестра й с полувъздишка, полусмях, докато сядаше в стария файтон и поемаше поводите на понито. — Каква е тази способност да гледаш безпристрастно на нещата!

— Не забравяй трагакантата! — извика след нея Ема и тръгна надолу по алеята.

Зад алеята, идваща от пасторския дом в Стантън, се намираше доста голямо езеро, около което растяха върби и елшови храсти. Там Елизабет отглеждаше ято патици и неин любим навик бе късно следобед да ги угощава с корички хляб и обелки от картофи, донесени в кошница от кухнята.

След като най-напред се увери, че баща й се бе унесъл в лека дрямка, което все по-често правеше тези дни, Ема закрачи към езерото с кошницата храна и да наблюдава с весело задоволство как патиците, разпознали кошницата, въпреки че благодетелката им бе друга, заплуваха към нея като множество оцветени в кафяво и бяло остриета на стрели, крякайки и лакомо пълнейки човки, щом се приближиха, като зад себе си оставяха ивица пресичащи се вълнички по повърхността на водата. Тя хвърляше храна с пълни шепи и тъй като вечерта бе мека, сякаш по-скоро бе пролет, а не зима, седна на пейката на брега, за да се наслади на залеза, особено красив тази привечер, когато половината небе бе залято с чиста златиста светлина.

Много скоро, помрачавайки с бързината на гръмотевична буря безметежното настроение на Ема, се появи мисълта за леля Малая, отчаяна и нещастна сред безчувствени непознати в окаяно място — за тази скъпа другарка, неизменен източник на утеха и съпричастие, която бе поела ролята на изгубената й майка и постепенно се бе превърнала във възпитателка, довереница, образец за поведение в обществото и дружелюбна приятелка. Именно мисис Малая бе споделяла скръбта на Ема, когато мистър Уиндръш изненадващо се бе оттеглил. Този млад мъж бе започнал да я ухажва съвсем искрено и сериозно, както изглеждаше, но беше променил изцяло държането си, след като бе обявена скорошната сватба на мисис Търнър с капитан О’Браян, той изчезна внезапно и никога повече не бе посети малката къща във Форгейт.

— Миличка — бе извикала леля Търнър, — ако е преследвал единствено състоянието, което се е надявал да наследиш от мене, не е достоен сърцето да те боли и миг за него. Постарай се да го забравиш колкото е възможно по-скоро. Мила Ема, наистина много съжалявам, че в очите на някого твоето бъдеще може да изглежда помрачено от моята женитба за капитан О’Браян, но се надявам все пак да съм в състояние да ти оставя след време известен доход. Познавам те отлично и съм убедена, че ще разбереш необходимостта интересите на съпруга да се поставят на първо място.

— Разбира се, скъпа лельо! И за момент не съм допуснала, че нещата могат да бъдат по-различни! — бе уверила Ема мисис Търнър, при това съвсем искрено. По природа тя бе уравновесена и разсъдлива и след смъртта на вуйчо си гледаше към бъдещето с практичен реализъм. Смяташе за много вероятно леля й, все още красива, жизнена, общителна и преди всичко доста състоятелна, да има много възможности да се омъжи повторно. И действително така стана.