Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Много ми е приятно — каза мис Озбърн. — За мене е щастие да се запозная с вас.

Гледана от близо, тя беше тъничко момиче, надхвърлило средния ръст, но много слабо, с прозрачно светъл тен, подобен на този на майка й и брат й, но лишена от блестящите очи на майка си и нейните ярко очертани вежди. Лъскавата й червена коса този ден бе скрита под топла шапка с пера. Изглеждаше доста дружелюбно настроена, но твърде стеснителна.

— Топката е в пълна безопасност, както виждате — изрече мис Озбърн след кратък миг. — Подхвърляме я на Файдо. Чарлс искаше да играем на ловене на топка с купи, но пръстите ми са премръзнали.

На ръката й висеше чанта, в която имаше две дървени купи с прави дръжки.

— Вие ще играете ли сега, мис Ема? — попита с надежда Чарлс. — Чудесно умеете да улавяте топката.

— Да, благодаря ти, но в градината и в хубав ден — със смях отвърна Ема. — Но тук, в мъглата и скрежа, не мисля, че условията са добри. Значи това е прочутата ледница, за която толкова често ми говореше? Много се радвам най-накрая да я видя. Изглежда като пещера от „Хиляда и една нощ“.

Ледницата представляваше тухлена постройка с кръгъл свод, вградена в изкуствен хълм. Около нея бяха посадени дървета, разраснали се в горичка, така че тя бе придобила тайнствен вид и приличаше на езически храм или пещера, което впечатление още повече се подсилваше от зеления мъх, покрил тухлите, и от огромната купчина мъртви листа в ниския сводест вход, плавно спускащ се надолу към тъмната вътрешност.

Файдо, малкият териер на мис Озбърн, изглеждаше възбуден от този подобен на тунел проход и високо джафкаше, като риташе и драскаше по мъртвите листа, изпращайки ги да летят на облаци надолу.

— Може би тук живеят язовци или зайци — предположи Чарлс.

— В такъв случай тази постройка не се използва повече за съхраняване на лед?

— Не, изкопаха друга ледница, по-близо до замъка и по-удобна — отвърна мис Озбърн. — Това място пустее още от детските ми години. Всъщност братята ми и аз едно време я наричахме „нашата бандитска пещера“.

— Ех, де да съм бил тук тогава! — с искрящи очи възкликна Чарлс. — Колко е дълбока, мис Озбърн?

— Вътре е съвсем кръгла като тухлен басейн, построен в земята. Предполагам, че дълбочината й е десетина фута. През зимата я пълнеха с лед, който после през лятото вадеха, за да приготвят ледени пудинги.

— Да, знам — каза Чарлс. — Виждал съм как вадят лед от новата. Страхотно ми се ще да вляза вътре. Мислите ли, че мога?

Той с копнеж се вгледа в тъмния сводест проход, който бе висок едва три-четири фута.

— Не, изключено! Повече от сигурна съм, че майка ти не би желала да вършиш подобно нещо — твърдо произнесе Ема и мис Озбърн я подкрепи.

— Наистина не бива, Чарлс. В никакъв случай! Първо, сега няма въже, с което да те изтеглим от пещерата, а тухленият наклон вътре сигурно трябва да е ужасно хлъзгав заради леда…

— Въже? — Чарлс погледна недоумяващо.

— Едно време имаше младо бъзово дърво, сега вече го няма, което растеше близо до входа, и брат ми Чилтън винаги връзваше за стъблото единия край на въжето, преди да влезем, за да ни послужи като средство да се измъкнем навън от ямата. Разбирате ли, доста е стръмно. Братята ми имаха навика да ме блъскат отзад. Понякога си играехме на миньори и си представяхме, че влизаме в златна мина — обясни мис Озбърн и изведнъж придоби доста тъжен вид.

— Мисля, че трябва да се връщаме — каза Ема. — Чарли, ти започваш да трепериш. Прекалено студено е, за да стоим тук и да разговаряме. Някой път, когато с теб е вуйчо ти Адам и е донесъл въже, ще можеш да се спуснеш в пещерата.

— О, моля ви, моля ви, не можем ли да изиграем една игра на топка? Ето чудесно равно място пред пещерата! Само да се сгреем!

— Две улавяния, не повече — твърдо каза Ема. Тя почувства, че Чарлс, разочарован в явния си копнеж да влезе в ледницата, се нуждаеше да се изпълни поне едно от желанията му.

Преизпълнен с радост, Чарлс взе дървените купи от мис Озбърн и подаде едната на Ема.

— Аз ще поема обратно — обяви мис Озбърн. — Прекалено студено е, за да стоя и да ви гледам. Хайде, Файдо!

Ала Файдо, като видя, че топката се подхвърля напред и назад между Чарлс и Ема, реши, че намерението им е да си поиграят с него и го обхвана луда възбуда. Той тичаше от единия до другия, джафкайки и подскачайки. Кучето не обръщаше внимание на повикванията на господарката си, която в крайна сметка си тръгна без него.

— По-добре да спрем, Чарлс — каза задъхана Ема, като отскочи встрани и ловко улови в дървената си купа топката, която той й бе хвърлил. — Файдо мисли, че ние по този начин го дразним. А и мис Озбърн си тръгна.