Гюстав Емар - Отмъщение

— Заключени са във форта. Пазят ги за размяна.

— По-добре би било да им се вземат скалповете!

— И аз съм на същото мнение, но за нещастие това не е в стила на французите.

— Не са прави, само от мъртвия враг не можеш да се страхуваш.

— Кого убеждавате?… Но на мене не ми вярват… Е, а вие защо сте дошли по тези места?

— По ловните места на моето племе почти няма дивеч. Търся нови райони за началото на големия лов.

— В такъв случай поемам грижата да ви ги намеря. Бъдете спокойни, зная чудесни места, и то недалеч оттук.

— Разчитам на ума и Приятелството на моя брат!

— Погледнете, началник, натам. Тези планини кипят от дивеч.

Двамата приятели станаха и впериха поглед в далечината. Внезапно Берже нададе сподавен вик на учудване.

— Какво става с моя брат? — попита червенокожият.

— Погледнете ето там — каза канадецът, като протегна ръка. — Нищо ли не виждате?

— Виждам човек, летящ по-бързо от сърна, преследвана от ловци. Това е бледолик — бял воин от форта.

— Да, зрението ми е още добро, щом познах човека.

— Какво?

— Да вървим по-скоро! Трябва да го спрем и да го накараме да ни каже защо бяга така лудо.

— Защо?

— Трябва, казвам! Този войник е слуга на един човек, когото обичам и уважавам. Страхувам се, че се е случило някакво нещастие с господаря му!

— Това е съвсем друга работа — отговори индианецът, като нарами пушката си и последва Берже, който вече тичаше по склона.

Канадецът не се бе излъгал. Това наистина беше Златния клон. Добрият човек не тичаше, а летеше, краката му сякаш не докосваха земята. Не страх го тласкаше да ускорява своя бяг — достойният войник не се боеше от нищо в света. Той бързаше да стигне по-скоро до форта, за да заведе помощ на своя капитан, когото бе оставил, както е известно, в твърде критично положение. В мига, в който щеше да прелети край канадеца, без дори да го забележи, Берже прегради пътя му и го спря.

— Накъде се носите като вятър, приятелю? Да не сте се обзаложили? Ако е така, отдъхнете си, защото далеч сте изпреварили своите съперници, уверявам ви!

— А, вие ли сте, господин Берже? Много се радвам, че ви срещнах, много, много се радвам!…

— И аз също, мили, но моля ви, отговорете на въпроса ми!

— Чакайте да си поема дъх! Струва ми се, че ще се задуша! Всичко се върти около мене, нищо не виждам…

Двамата мъже го сложиха да седне. Берже му подаде манерката си. Златния клон отпи няколко големи глътки, след което въздъхна с облекчение.

— Това помага! — каза той, като си пое дъх.

— Сега ви е по-добре, нали? — попита ловецът, усмихвайки се.

— О, съвзех се! Пуснете ме!

— Не бързайте толкова! Най-напред ми кажете какво има! Войникът за миг се замисли и отговори:

— Наистина сте прав, господин Берже. Самият Бог е наредил да се срещнем! Вие обичате моя капитан и ще го спасите!

— Господин Луи! Да го спася? Но какво се е случило с него? Говорете, говорете по-бързо!

— Ще ви кажа с две думи, защото не трябва да се губи нито минута, ако искаме да успеем. Слушайте ме внимателно!

Златния клон започна своя уж кратък разказ и с най-малките подробности, без да изпуска нищо, описа как бе отишъл с графа на лов, как на връщане неочаквано ги бяха нападнали индианци, а може би не истински индианци, а преоблечени бели.

Канадецът и червенокожият с най-сериозен вид изслушаха малко дългия разказ на войника. После Берже подаде ръка на Златния клон и горещо стисна неговата.

— Юнак сте вие! Не мога да намеря толкова висока похвала за вашето поведение! Успокойте се! Опасността не е чак толкова голяма, колкото ви изглежда. Знаете колко обичам капитана, затова можете да ми повярвате. Той е в плен — това е всичко. Ние ще го спасим!

— Сега съм спокоен! — извика войникът и хвърли от радост шапката си във въздуха.

— Радвам се да го чуя! А сега ме изслушайте, моля ви! Въпреки изпитаната храброст на нашите войници в тази ситуация те с нищо не могат да помогнат на капитана. Тук е необходима не храброст, а преди всичко хитрост, независимо с кого си имаме работа — с индианци или, което е по-възможно, с погранични скитници. Тези негодници не са малко в пограничните райони.

— Аз видях индианци.

— Навярно знаете старата френска пословица — възрази канадецът с усмивка: — „Дрехите не правят монаха“. Най-важното е сега веднага да тръгнем към мястото на нападението, за да огледаме следите. След това ще отидем във форта Дюкен и ще разкажем всичко на господин Дьо Контъркьор.

— Колко много време ще изгубим с това! — прошепна войникът отчаяно.