Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Данните, с които разполагаме за Иран са два вида: 1) няколко споменавания за демона Astôvïdhôtush, който също връзва предопределения да умре човек; 100и 2) жестовете на боговете-воини и на иранските герои: Фредун, например, връзва демона Аздахак и го приковава на планината Димаванд (Dînkard, IX, 21, 103), богът Тиштрийа връзва магьосниците Перика с две-три въжета (Yasht, 8, 55); Верешхрагна, както вече казахме, привързва ръцете на неприятеля (Yasht, 14, 63); Шевтеловиц 101откроява някои епизоди от Shah Nameh, в които се споменава, че Ахриман държи примка, докато в други става въпрос за „връзките“ на бога на съдбата. Отсъствието на Владетел-връзвач, иранско копие на Варуна, не е необяснимо: без значение е дали мястото на Варуна е заето само от върховния бог Ахура Маздах, както се смята обикновено, или пък, както предполага Ж. Дюмезил (Naissance d’Archanges (Раждане на Архангели), 1945 г., стр. 82 и сл.; стр. 100 и сл.), то е запазено също и за amesha spenta Asha, важното е, че и в двата случая имаме работа с изчистени същности, морализирани от реформата на Заратустра и че в тяхната природа би било недопустимо да се открие „магията“ на Варуна. Елементите на „върховно владичество“, които все пак са оцелели в Ахура Маздах (Виденгрен, цит. произв., стр. 259 и сл.) изобщо не позволяват да се съзре в него някакъв „страшен Владетел“ и, ако понякога той е бог на съдбата (Yasna, 1,1; Виденгрен, стр. 253), то това е съвсем обикновена черта на върховните и Урановите богове и от нея не би трябвало да се вади някакво генерално заключение. Но поради факта, че не знаем почти нищо за иранския еквивалент на ведическия Варуна преди реформата на Заратустра, би било непредпазливо и дори погрешно да си правим извода, че в Индия „връзваческия“ характер на Варуна се дължи на неарийско влияние. Действително, и гръцкият Уран също връзва своите съперници и, както сочи Ж. Дюмезил (Уран-Варуна), има основания в мита за Уран и за Уранидите да се търсят следите на една вече индоевропейска схема. Както и да е, доказаните факти, свързани с Иран препокриват само два от мотивите, които различихме в индийския комплекс: 1) богът или героят-връзвач на демони; 2) смъртоносният демон, който овързва човека преди да го отнесе на планината Синват. Може би вследствие на Заратустровата реформа, другите два важни мотива от индийския ансамбъл — „магията“ на Варуна и космологическото „връзване“ — повече не се появяват.

Би било безполезно да се правят каквито и да било общи заключения от познатите ни индоевропейски факти, преди да сме разширили, както впрочем обещахме, историческата си и културна перспектива и да сме включили комплекса на „връзването“ в една по-голяма група от аналогични или идентични символики. Но още отсега можем да посочим няколко етнографски паралела на индоевропейската група от богове и смъртоносни демони, които „връзват“ мъртвите. Най-близък до иранската двойка Вайу-Астовидхотуш е китайският бог на вятъра и на мрежата Паухи, намиращ се в тесни отношения с богинята-змия Накура, което доказва, че той трябва да бъде причислен към пъклено-лунното културно ниво. 102Колкото до въжетата на Йама, на Нирти, на Астовидхотуш и на германските богини, техните най-точни копия се срещат в областта на Тихия океан. При австралийските Аранда, демонките tjimbarkna овързват нощем душите на човеците и ги убиват, стягайки силно въжето. 103На островите Данже богът на смъртта Ваеруа връзва умрелите с въжета и ги влачи така в страната на мъртвите. 104На Харвейските острови, докато слиза в ада по едно чудотворно дърво, душата на починалия забелязва мрежата на причакващия я бог Акаанга, от когото тя не може да избяга. 105В Сан Кристобал, в Доминиканската република, седналият на една скала „Fisher of Soul“ лови душите. 106На Соломоновите острови роднините са тези, които ловят във водите душата на умрелия, за да я сложат в една кутия до някаква негова телесна реликва (череп, челюстна кост, зъб и т.н.) 107Магьосниците на Харвейските острови притежават магически клопки, в които залавят душите на тези, които искат да погубят. 108Същият обичай се среща и в други културни зони 109, но е важно да се отбележи, че начинът, по който богът на смъртта в Меланезия „лови“ и „овързва“ душите е съвсем аналогичен с убийствената техника на магьосниците. Тази взаимна обвързаност на двете магии помага за изясняване на проблема за „връзването“.

Видяхме, че мотивите, свързани с примките, възлите и въжетата при индоевропейците се разпределят между няколко ясно отличими една от друга съвкупности: между някои богове, герои или демони, някои ритуали, някои обичаи. Същият проблем стои съвсем различно в семитския свят: там магическите връзки от всякакъв род са съставна част от почти всеобщия божествен (и демонски) престиж. Има богове-върховни владетели като Енлил и жена му Нинхурсаг (=Нинлил) или пък лунни богове като Ензу (=Син), който улавя в мрежите си клетвонарушителите. 110Но и Шамаш, слънчевия бог, е въоръжен с примки и въжета, и него също го молят да освободи този, когото е вързал; богинята Нисаба овързва демоните на болестите, а пък те, от своя страна, имат примки и по-специално демоните на болестите (демонът на чумата се призовава с думите: „улови в мрежата си, завържи и унищожи вавилонците!“ 111на Бел (=Енлил) се казва: „Отче Бел, ти хвърляш примките и всяка примка е враждебна“ 112Тамуз е наречен „Господар на примките“ (Scheftelowitz, цит. произв., стр. 4), но в мита, самият той е „вързан“ и моли да бъде спасен от примките. 113От Мардук се иска да освободи от веригите и от примките, понеже и той е владетел-връзвач. Подобно на Индра, и той използва примката и въжетата като бог-борец, по „геройски“ начин. В Enuma Elish, поемата за Сътворението, са описани два вида „връзване“, които напомнят ведическия диптих Варуна-Индра. Еа, богът на Водите и на мъдростта, не се бори „геройски“ с първичните чудовища Апсу и Мумму: той ги „връзва“ с магически призовавания и после ги убива (Enuma Elish, I, 60–74). След като получава от събранието на боговете прерогативите на абсолютната власт (принадлежаща дотогава на небесния бог Ану, IV. 4 и 7) и след като се сдобива със скиптъра и трона (IV, 29), Мардук се захваща да пребори морското чудовище Тиамат и този път присъстваме на една истински „героична“ битка; но главното оръжие на Мардук си остава „мрежата“, „дар от баща му Ану“. 114Мардук „връзва“ Тиамат (IV, 95), „овърза го с вериги“, и му изтръгва живота (IV, 104). Сетне той оковава всички богове и демони, които са помагали на Тиамат и, както е казано в поемата, „те бяха хвърлени в мрежите, останаха в кошовете (за ловене на риба), бяха поставени в кухини (пещери)“ (IV, 111–114, 117, 120). Мардук става пълновластен господар чрез героичната си борба, но си запазва и прерогативите на магическото върховенство. Ако се държи сметка и за магическото свойство на въжетата, на възлите и на примките в магьосничеството и народната медицина (виж по-нататък), общото впечатление, което се получава от това така бързо изследване на месопотамския район е на едно почти пълно объркване. Изглежда „връзването“ е някакъв магическо-религиозен престиж, който всички религиозни „форми“ в еднаква степен търсят да си присвоят. Полезно би било, ако някой специалист в областта на месопотамските религии подхване отново този проблем, за да се определи дали е възможно да се възстанови една „история“ при съществуващата неяснота и обърканост.