Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Но който и да е индийски храм, гледан отгоре или като архитектурен план, всъщност представлява мандала. Който и да е индийски храм е, подобно на мандала, микрокосмос и същевременно пантеон. Защо тогава трябва да се строи мандала? Кому е нужен един нов „Център на Света“? Просто защото на някои набожни хора, изпитващи нужда от по-неоспоримо и по-дълбоко религиозно преживяване, традиционният ритуал се струвал прекалено остарял и отживял времето си: строежът на олтар на огъня или изкачването на терасите на храм вече не им позволявали да преоткриват своя „Център“. За разлика от древните хора или на тези от епохата на Ведите, тантрическият човек изпитвал нужда от лично изживяване, за да съживи в съзнанието си някои първични символи. Впрочем, това е и причината, поради която дадени тантрически школи са се отказали от външната мандала и са прибегнали до вътрешни, духовни мандала. Те могат да бъдат два вида: 1) чисто мисловна постройка, играеща ролята на „опора“ на медитацията, или 2) идентификация на мандала в собственото тяло. В първия случай, като прониква мислено във вътрешността на мандала, йогата достига до пълна концентрация и същевременно си създава „защита“ от всякакви разсейвания и изкушения. Мандала „концентрира“: тя предпазва от разпиляване на мислите, от разсейване. Идентификацията на мандала в собственото тяло издава желанието да се отъждестви неговата мистична физиология с микрокосмос. Едно по-подробно изложение върху проникването чрез техниките на йога във вътрешността на това, което би могло да се нарече собственото „мистично тяло“, би ни отвело твърде далеч. Засега ни стига да кажем, че последователното съживяване на чакрите, на тези „колела“ (кръгове), смятани за пресечни точки на космическия и мисловен живот, се приравнява с посвещаващото проникване във вътрешността на мандала. Събуждането на Кундалини е равнозначно на прекъсване на онтологичното ниво, тоест на пълното и съзнателно осъществяване на символиката на „Центъра“.

Както току-що установихме, мандала може да бъде едновременно или последователно както опора на конкретен ритуал или на духовна концентрация, така и на техника на мистична физиология. Тази многозначност, тази способност да се проявява в най-разнообразни, макар и свеждащи се до еднородност планове, е една от характерните черти на символиката на Центъра въобще. А това е лесно разбираемо, защото всяко човешко същество се стреми дори и несъзнателно към Центъра и към своя собствен Център, който му разкрива цялостната действителност, „сакралността“. Дълбоко вкорененото в човека желание да се намира в самата сърцевина на реалното, в Центъра на Света, там, където се осъществява връзката с Небето, обяснява и прекомерното използване на „Центровете на Света“. По-горе видяхме, че човешкото жилище е било отъждествявано с Вселената, а огнището или отвора, през който да излиза димът — с Центъра на Света. Така че както всички домове, така и храмовете, дворците, градовете се намирали на една-единствена и обща точка — Центъра на Вселената.

Но не съществува ли тук някакво противоречие? Цяла поредица от митове, символи и ритуали единодушно подчертава колко трудно може да се проникне в даден център; а от друга страна, една не по-малобройна група от митове и ритуали установява, че този Център е достъпен. Така например, поклонението на Светите места е нещо трудно постижимо, но което и да било посещение в черква се смята за поклонение. От една страна, Космическото дърво е недостъпно, но от друга страна, то може да бъде открито във всяка юрта. Пътят, който води до „Центъра“ е осеян с препятствия и, въпреки това, всеки град, храм, всяко жилище се намира в Центъра на Вселената. Преживените от Одисей страдания и „изпитания“ са невероятни и все пак което и да е завръщане у дома е „равностойно“ на връщането на героя в родната Итака.

Всичко гореизложено изглежда доказва, че човекът може да живее само в свещено пространство, в „Центъра“. За отбелязване е, че една група предания потвърждава желанието на човека да се озовава без усилие в Центъра на Света, докато друга група набляга на трудността и следователно на заслугата му, че е успял да проникне в него. В случая ние не се интересуваме от произхода и историята на всяко от тези предания. Фактът, че първото от тях — онова, което допуска в самия дом на човека да се изгради „Център“, тоест за леснината, с която се достига до него — се открива почти навсякъде по света, ни кара да го смятаме за най-многозначителното. То ни позволява да установим известно човешко състояние, което бихме могли да наречем носталгия по рая. Под този израз разбираме желанието на човека да се намира винаги и без усилие в Центъра на Света, в сърцевината на действителността и, в близък план, да надмине човешкото в себе си и да си възвърне божественото състояние или, както би казал християнинът: състоянието преди грехопадението. 29