Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Интересно е също да отбележим до каква степен инициационните сценарии са оцелели в множество действия и жестове на съвременния не-религиозен човек. Разбира се, ще оставим настрана ситуациите, в които, макар и в изменен вид, прозира определен тип инициация; например войната и, на първо място, индивидуалните битки (особено на пилотите) — подвизи, които съдържат „изпитания“, съотносими с тези на традиционните военни инициации, дори днес бойците да не си дават сметка за дълбокия смисъл на своите „изпитания“ и въобще да не се възползват от инициационния им принос. Но дори и определено модерните техники, като психоанализата, все още пазят инициационната канава. Пациентът бива подканян да се спусне дълбоко в себе си, да преживее отново своето минало, отново да се сблъска с травмите си, а от формална гледна точка тази рискована операция напомня инициационните слизания в Ада, при злите духове, и битките с „чудовища“. Точно както подложеният на инициация трябвало да излезе победител от изпитанията, „да умре“ и „да възкръсне“, за да получи достъп до напълно съответстващо и отворено за духовните стойности съществуване, така и днешният, подложен на психоанализа, трябва да се сблъска със собственото си „безсъзнателно“, спохождано от зли духове и чудовища, за да намери отново здравето и психическата цялост, и света на културните стойности.

Но инициацията е толкова тясно свързана с начина на съществуване на хората, че значителен брой жестове и действия на модерния човек повтарят все още инициационни сценарии. „Борбата с живота“, „изпитанията“ и „трудностите“, които възпрепятстват дадено призвание или кариера, в известен смисъл преповтарят многократно инициационните изпитания: вследствие на „ударите“, които получава, на моралните или дори физически „страдания“ и „мъчения“, които изтърпява, младежът „изпитва“ себе си, опознава своите възможности, осъзнава силите си и в крайна сметка се изгражда като духовно зряла и съзидателна личност (разбира се, става въпрос за духовност, както тя се разбира в модерния свят). Защото всяко човешко съществуване се състои от серия изпитания, от повтаряния опит за „смъртта“ и „възкресението“. И затова в религиозен план съществуването се основава на инициацията; почти може да се каже, че в рамките на своето осъществяване човешкото съществуване е само по себе си инициация.

Накратко, мнозинството от „не-религиозните“ хора все още споделят псевдорелигии и деградирали митологии. Това въобще не трябва да ни учудва, след като светският човек произлиза от homo religiosus и не може да отмени собствената си история, тоест поведенията на своите религиозни прадеди, които са го изградили такъв, какъвто е днес. Още повече, че в голямата си част съществуването му се подхранва от импулси, произтичащи от най-дълбоките кътчета на същността му, от зоната, наречена безсъзнателно. Човек само рационален е просто абстракция; такъв изобщо не се среща в реалността. Всяко човешко същество е съвкупност от своята съзнателна дейност и ирационалните си опити. А съдържанието и структурата на безсъзнателното изненадващо напомнят митологичните образи и фигури. Далеч сме от мисълта, че митологиите са „продукт“ на безсъзнателното, защото самият начин на съществуване на мита се изразява в това, че той се разкрива като мит, че заявява, че нещо се е проявило като пример. Митът е „продукт“ на безсъзнателното дотолкова, доколкото можем да кажем, че „Мадам Бовари“ е „продукт“ на прелюбодеяние.

Въпреки това съдържанието и структурата на безсъзнателното са резултат от много стари екзистенциални ситуации, най-вече критични, и поради тази причина безсъзнателното притежава религиозна аура. Всяка екзистенциална криза отново поставя под въпрос реалността на Света и присъствието на човека в него: накратко, екзистенциалната криза е „религиозна“, защото на архаичните нива на култура битието се смесва със сакралното . Както видяхме, опитът за свещеното основава Света и дори най-елементарната религия е преди всичко онтология. С други думи, щом безсъзнателното е резултат на безбройните екзистенциални опити, то не може да не прилича на различните религиозни вселени. Понеже религията е примерният изход от всяка екзистенциална криза не само защото е безкрайно повторяема, а защото се смята, че е с трансцендентален произход и вследствие на това оценена като откровение от друг , отвъдчовешки свят. Религиозният изход не само разрешава кризата, но същевременно превръща съществуването в „отворено“ за стойности, които не са вече случайни, нито частни, като по този начин позволяват на човек да надмогне личните ситуации и в крайна сметка да достигне света на духа.