Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Инициационният сценарий, тоест умирането за профанното положение, последвано от прераждане в сакралния свят, света на боговете, играе значителна роля и в развитите религии. Известен е примерът с индийското жертвоприношение, чиято цел е да се постигне след смъртта Небето, пребиваване с боговете или качество на бог ( деватма ). С други думи, чрез приношението се изгражда свръхчовешкото положение, резултат, съизмерим с архаичните инициации. Принасящият се в жертва предварително трябва да бъде посветен от жреците, а самото посвещаване ( дикша ) съдържа инициационна символика с родилна структура; конкретно казано, дикша ритуално преобразува принасящия се в жертва в ембрион и предизвиква повторното му раждане.

Свещените текстове надълго се спират върху системата на уподобяване, благодарение на която жертващият се претърпява regressus ad uterum 64 64 Regressus ad uterum (лат.) — връщане към утробата — Б. прев. , последвано от ново раждане. Ето например какво се казва в „Аитарея Брахмана“ (I, 3): „Жреците превръщат в зародиш този, на когото дават посвещение ( дикша ). Те го поръсват с вода: водата е мъжкото семе… Вкарват го в специален навес: специалният навес е матката, от която се получава дикша ; и така го вкарват в матката, която му подхожда. Покриват го с дреха; дрехата е амнион 65 65 Амнион (гр.) — най-вътрешната ципа, която обвива зародиша — Б. прев. … Отгоре слагат кожа от черна антилопа; корионът 66 66 Корион (гр.) — външна ципа на зародиша — Б. прев. наистина е над амниона… Ръцете му са свити в юмрук; и наистина в утробата зародишът е със свити ръце, детето се ражда със свити ръце… Той съблича кожата от антилопа, за да влезе в банята; затова зародишите се появяват на бял свят без корион. Той запазва дрехата си и затова детето се ражда с амнион.“

Сакралното познание, а оттам и мъдрост се възприемат като плод на инициация и достатъчно красноречиво е, че откриваме родилната символика, свързана със събуждането на висшето съзнание както в Индия, така и в Гърция. Ненапразно Сократ се сравнява с акушерка: той помагал на човека да се роди за своето самосъзнание, акуширал при раждането на „новия човек“. Същата символика съзираме в будистката традиция: монахът се отказвал от фамилното си име и ставал „син на Буда“ ( шакяпуто ), защото се е „родил сред светците“ (ария). Както е казал Касапа, говорейки за самия себе си: „Природен син на Блажения, роден от неговата уста, роден от дхама (Учението), оформен от дхама “ и т.н. („Самюта Никая“, II, 221).

Това инициационно раждане предполагало умиране за профанното съществуване. Схемата се е запазила както в индуизма, така и в будизма. Йогинът „умира за този живот“, за да се прероди за друго съществуване: олицетворено от освобождението. Буда учел на пътищата и начините за умиране за профанното човешко съществуване, тоест за робството и незнанието, за да се прероди човек за свободата, блаженството и абсолюта на нирвана . Индийската терминология за инициационното прераждане понякога напомня архаичната символика на „новото тяло“, което новопосветеният получава благодарение на инициацията. Самият Буда заявява: „Показах на моите ученици как могат да създадат, тръгвайки от това тяло (съставено от четирите разрушими елемента), друго тяло от интелектуална същност и надарено с трансцендентни способности ( абхининдриям )“ („Маджхима Никая“, II, 17).

Символиката на второто раждане като достъп до духовното е била възприета и преоценена от александрийския юдаизъм и християнството. Филон 67 67 Филон — гръцки философ от еврейски произход, роден в Александрия (13 г. пр. Хр. — 54 г.сл.Хр.). Философията му, смесица от Платон и Библията, е оказала влияние върху неоплатонизма и християнската литература — Б. прев. често използва темата на раждането по отношение на по-висшия живот от живота на духа (виж например Авраам, XX, 99). На свой ред Свети Павел говори за „духовен син“, за синовете, които създал чрез вярата: „… до Тита, истинско по общата вяра чедо“ (Послание до Тита, 1:4). „Моля те за моето чедо Онисима, когото родих в оковите си…“ (Послание до Филимона, 10).

Не е необходимо да наблягаме върху разликите между „синовете“, на които „във вярата“ Свети Павел „дал живот“, и „синовете“ на Буда или тези, на чието раждане „акуширал“ Сократ, или пък „новородените“ от примитивните инициации. Разликите са очевидни. Самата сила на ритуала „убивала“ и „възкресявала“ новопосветения в архаичните общества, същата сила преобразувала в зародиш жертващия се индус. Затова пък Буда „давал живот“ чрез „устата“ си, тоест чрез съобщаване на учението си ( дхама ); благодарение на висшето познание, разкрито от дхама , ученикът се раждал за нов живот, годен да го отведе до прага на нирвана . Сократ пък твърдял, че просто върши работата на акушерка: помагал да се „роди“ истинският човек, който всеки носел дълбоко в себе си. За Свети Павел положението е различно: той давал живот във вярата на „духовните синове“, тоест благодарение на тайнство, положено от самия Христос.