Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Небесният Йерусалим е бил създаден от Господ заедно с Рая, следователно in aeternum 20 20 In aeternum (лат.) — завинаги, вечно — Б. прев. . Градът Йерусалим бил само приблизително повторение на трансцендентния модел: той можел да бъде осквернен от човека, но моделът му бил ненакърним, бидейки извън Времето. „Съграденото сред вас сега не е това, което биде разкрито чрез Мен, това, което бе готово още когато реших да създам Рая и което разкрих на Адам преди греха му.“ (Откровение на пророк Варуха, II, IV: 3–7).

Християнската базилика, а по-късно и катедралата възприемат и продължават цялата тази символика. От една страна, още от християнската античност църквата е замислена като повторение на небесния Йерусалим; от друга, тя възпроизвежда Рая или небесния свят. Но космологичната структура на свещената постройка продължава да съществува в християнското съзнание: вижда се ясно във византийската църква например. Четирите вътрешни части на църквата символизират четирите основни посоки. Вътрешността на църквата е Вселената. Олтарът е Раят, който се намира на Изток. Императорският портал на самото светилище се е наричал „Райска порта“. През Пасхалната седмица тази врата остава отворена по време на цялата служба; смисълът на този обичай се обяснява ясно в Пасхалния канон: Христос се е възнесъл от гроба и ни е разтворил Райските двери. Западът, обратно, е областта на скръбта и мрака на смъртта, на вечната обител на мъртвите, които очакват възкръсването на телата и Страшния съд. Средата на сградата е Земята. Според разбирането на Kosmas Indikopleustès 21 21 Kosmas Indikopleustès (гр.) — има се предвид християнската топография, според W. Wolska, „La Topographie chrétienne de Cosmos Indicopleustès“, Paris 1962 — Б. Прев.; Козма Индикоплевт (Kosmas Indikopleustes, VI в.) е византийски търговец, пътешественик, географ, приключил дните си като монах, известен през Средновековието със съчинението си „Християнска топография на Вселената, основана върху свидетелства на Свещеното писание“ — Б. NomaD Земята е четириъгълна и ограничена от четири стени, увенчани със свод. Четирите вътрешни части на църквата символизират четирите основни посоки. Като образ на Космоса византийската църква едновременно олицетворява и освещава Света.

От хилядите примери, с които разполага изследователят на религиите, ние цитирахме съвсем малко, но въпреки това достатъчно, за да разкрием многообразието на религиозния опит за пространството. Подбрахме аргументи от различни култури и епохи, за да представим поне най-важните митологични проявления и ритуални сценарии, произтичащи от опита за сакралното пространство. В течение на историческия процес религиозният човек е давал различна преценка за този религиозен опит. Достатъчно е да сравним схващането за свещеното пространство и следователно за Космоса на австралийците ашилпа със схващанията на куакиутъл на алтайците или на народите от Двуречието, за да си дадем сметка за съществуващите различия. Излишно е да повтаряме баналната истина, че тъй като религиозният живот на човечеството протича в Историята, неговите проявления са неминуемо обусловени от многобройните исторически моменти и културни стилове. Но за нас не е важно безкрайното разнообразие от религиозни опити за пространството, а, напротив, обединяващите ги елементи. Защото противопоставим ли поведението на не-религиозния човек по отношение на пространството, в което живее, на поведението на религиозния индивид спрямо сакралното пространство, веднага ще доловим структурната разлика, която ги разделя.

Ако трябваше да обобщим предходните разсъждения, бихме казали, че опитът за свещеното пространство прави възможно „основаването на Света“: там, където сакралното се проявява в пространството, реалността се разкрива , Светът започва да съществува. Но нахлуването на сакралното не проектира само една неподвижна точка в средата на флуидната аморфност на профанното пространство, един „Център“ в „Хаоса“; то също така предизвиква прекъсване на нивото, прави възможно общуването между космическите нива (Земята и Небето) и позволява онтологичния преход от един начин на съществуване към друг. Именно такова прекъсване в хетерогенността на профанното пространство създава „Центъра“, през който може да се общува с „трансцендентното“; което от своя страна създава „Света“, след като Центърът е направил възможно orientatio 22 22 Orientatio (лат.) — Изток; ориентиране — Б. прев. . Вследствие на това проявата на сакралното в пространството има космологично значение: всяка пространствена йерофания или всяко оссвещаване на дадено пространство е равносилно на „космогония“. Бихме могли да направим и първия извод: Светът може да се възприема като свят, като Космос, в рамките на своето проявление като свещен свят.