Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Всеки свят е дело на боговете, защото е бил създаден или направо от божествените сили, или е бил осветен, следователно „космизиран“ от хората, повторили ритуално първоначалния акт на Сътворението. С други думи, религиозният човек може да живее само в сакрален свят, тъй като само такъв свят участва в битието, съществува реално . Тази религиозна необходимост изразява една неутолима онтологична жажда. Религиозният човек е зажаднял за битието. Страхът от „Хаоса“, който обгражда неговия обитаем свят, съответства на страха му от нищото. Непознатото пространство, което се простира отвъд неговия „свят“ — не-космизирано, защото е неосветено, обикновена аморфна повърхност, върху която все още не е проектирана никаква ориентация, от която никаква структура все още не се е откроила, — това профанно пространство представлява за религиозния човек абсолютното небитие. Ако по злощастно стечение на обстоятелствата се заблуди в него, той се чувства изпразнен от своята „онтична“ същност, все едно, че се разтваря в Хаоса и в крайна сметка загива.

Тази онтологична жажда се проявява по най-различни начини. Най-яркият от тях в специалния случай на свещеното пространство е желанието на религиозния човек да се разположи в сърцето на реалното, в Центъра на Света: там, откъдето Космосът е започнал да съществува и да се простира към четирите хоризонта, там, където е осигурена възможността за общуване с боговете; с една дума, там, където човекът е най-близо до божественото . Видяхме, че символиката на Центъра на Света не „обхваща“ само страните, градовете, храмовете и дворците, но също така и най-скромното човешко жилище — палатка на ловец номад, юрта на пастири, къща на уседнали земеделци. Накратко, всеки религиозен човек се разполага едновременно в Центъра на Света и в самия извор на абсолютната реалност, съвсем близо до „отвора“, който му осигурява общуването с боговете.

Но понеже да се настани някъде, да живее в дадено пространство, означава да повтори космогонията и следователно да възпроизведе творението на боговете, за религиозния човек всяко екзистенциално решение да се „разположи“ в пространството представлява „религиозно“ решение. Като приема отговорността да „създаде“ Света, който е избрал да обитава, той не само „космизира“ Хаоса, но освен това освещава своята малка Вселена, като я прави подобна на света на боговете. Дълбокият копнеж на религиозния човек е да живее в „божествен свят“, да има дом, подобен на „дома на боговете“, такъв, какъвто по-късно е бил изобразяван в храмовете и светилищата. Най-общо казано, тази религиозна носталгия изразява желанието да се живее в чист и свят Космос, такъв, какъвто е бил в началото, когато се е появил в ръцете на Създателя.

Опитът за сакралното Време ще позволи на религиозния човек периодично да открива Космоса такъв, какъвто е бил in principio 23 23 In principio (лат.) — в началото, отначало — Б. прев. , в митичния момент на Сътворението.

Както пространството, така и Времето за религиозния човек не е нито еднородно, нито непрекъснато. Съществуват интервали свещено Време, времето на празници (в множеството си периодични); от друга страна, съществува профанното Време, обикновеното времетраене, в което се вписват дейности, лишени от религиозно значение. Между тези два вида Време, разбира се, съществува прекъсване; но религиозният човек чрез различните ритуали може да „преминава“ безопасно от обикновеното времетраене в свещеното Време.

Най-напред ни прави впечатление една качествена разлика между двете Времена: по своята природа сакралното Време е обратимо, в смисъл, че то е първоначално митично Време, възпроизведено като сегашно. Всеки религиозен празник, всяко литургично Време представлява ново актуализиране на някое свещено събитие, което се е случило в митичното минало, „в началото“. Религиозното участие в даден празник предполага излизане от „обикновеното“ времетраене с цел повтаряне на митичното Време, актуализирано от самия празник. Вследствие на това сакралното Време е безкрайно възстановимо, безкрайно повторимо. От определена гледна точка за него може да се каже, че то не „тече“, че не представлява необратима „продължителност“. То е едно истинско онтологично, „парменидно“ 24 24 Парменид — гръцки философ (540–450 г. пр.Хр.). В поемата му „За Природата“ светът е вечен, единен, непрекъснат, неподвижен — Б. прев. Време: винаги равно на самото себе си, нито се променя, нито се изчерпва. При всеки периодичен празник откриваме свещеното Време, същото, което е било по време на празника от миналата година или отпреди един век: това е Времето, създадено и осветено от боговете, техните gesta 25 25 Gesta (лат.) — извършване, действие, акт — Б. прев. , отново актуализирани чрез празника. С други думи, в празника откриваме първата проява на сакралното Време , такава, каквато се е осъществила ab origine 26 26 Ab origine (лат.) — от началото — Б. прев. , in illo tempore 27 27 In illo tempore (лат.) — в онова време — Б. прев. . Защото това свещено Време, в което протича празникът, не е съществувало преди божествените gesta, чествани от него. Създавайки различните реалности, които днес съставляват Света, боговете са създали също и сакралното Време , защото Времето на Сътворението е било задължително осветено от присъствието и дейността на боговете.