Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Космично-времевата взаимност е от религиозен порядък: Космосът е единен с космическото Време („Годината“), понеже и двете са сакрални реалности, божествени творения. При някои северноамерикански народи тази космично-временна взаимност се разкрива от самата структура на свещените сгради. Тъй като Храмът представлява изображение на Света, той съдържа също и темпорална символика. Това се вижда например при алгонкините и сиу. Тяхната свещена колиба, която, както вече отбелязахме, представлява Вселената, символизира в същото време и Годината. Защото Годината се възприема като преминаване през четирите основни посоки, означени с четирите прозореца и четирите врати на свещената колиба. Дакота казват: „Годината е кръг около Света“, тоест около свещената им колиба, която е imago mundi .

В индийската традиция можем да открием още по-ясен пример. Споменахме, че издигането на олтар е равносилно на повторение на космогонията. А текстовете добавят, че „олтарът на огъня е Годината“, и в този смисъл обясняват неговата темпорална символика: 360-те завършващи тухли отговарят на 360-те нощи на годината, а 360-те тухли зажусмати — на 360-те дни (Шатапатха Брахмана, X, 5; IV, 10 и т.н.). С други думи, при всяко изграждане на олтар на огъня не само че отново се създава Светът, но и се „гради Годината“; хората възраждат Времето, като го създават отново . От друга страна, Годината се възприема като Праджапати , космическия бог; следователно с всеки нов олтар се събужда за нов живот Праджапати , тоест подсилва се светостта на Света. Не става въпрос за профанното Време, за обикновеното времетраене, а за освещаване на космическото Време. С издигането на олтара на огъня се цели освещаването на Света, следователно вписване в сакралното Време.

Аналогична темпорална символика забелязваме включена в космогоничната символика на Йерусалимския храм. Според Флавий Йосиф („Юдаистки паметници“, III, VII, 7) дванайсетте хляба на масата означавали дванадесетте месеца на годината, а свещникът със седемдесет разклонения обозначавал всеки десет градуса от зодиака (тоест зодиакалното разделение на седемте планети в десетици). Храмът е бил imago mundi : намирайки се в „Центъра на Света“, в Йерусалим, той освещавал не само целия Космос, но и космическия „живот“, тоест Времето.

Заслугата на Херман Юзенер е, че първи е обяснил етимологичното родство между templum и tempus , тълкувайки двата термина с понятието за пресичане ( Schneidung , Kreuzung ). По-късни изследвания доразвиха това откритие: „ Templum обозначава пространствената страна, tempus — темпоралната страна на движението на хоризонта в пространството и във времето“.

Дълбокото значение на всички тези факти е следното: за религиозния човек от архаичните култури Светът се възобновява всяка година; с други думи, всяка нова година той си възвръща първоначалната „святост“ , която е притежавал, излизайки от ръцете на Създателя. Тази символика ясно се долавя в архитектоничната структура на светилищата. Тъй като Храмът е едновременно съвършеното свято място и изображение на Света, той освещава целия Космос и също така космическия живот. А космическия живот са си го представяли като кръгообразна траектория и са го осъществявали с Годината. Годината е била затворен кръг: имала е начало и край, но освен това притежавала особеността, да се „възражда“ под формата на Нова година. С всяка Нова година едно „ново“, „чисто“ и „свято“ Време — защото още не било употребено — започвало да съществува.

Но Времето се раждало отново, започвало отново, понеже при всяка Нова година Светът бил създаван отново. В предходната глава установихме голямото значение на космогоничния мит като примерен модел за всякакъв вид създаване и построяване. Ще добавим, че космогонията обхваща също и създаването на Времето. Нещо повече: тъй като космогонията е архетип на всяко „сътворение“, космическото Време, което е изтласкала, е модел за всички други времена, тоест за специфичните Времена на различните категории съществуващи. Нека да обясним: за религиозния човек от архаичните култури всяко създаване, всяко съществуване започва във Времето: преди нещо да съществува, неговото време не може да съществува. Преди Космосът да се появи, е нямало космическо време. Преди някой растителен вид да е бил създаден, времето, което сега го кара да расте, да завързва плод и да загива, не е съществувало. Поради тази причина се счита, че всяко създаване се е случило в началото на Времето, in principio . Времето избликва заедно с първата поява на нова категория съществуващи. Ето защо митът играе толкова важна роля: както ще установим по-нататък, той разкрива как се е появила дадена реалност.