Дейвид Едингс - Изкуплението на Алтал

Град Дейка бе разположен в южния край на голямо езеро в северната част на Екверо и великолепието му надминаваше това, което бе известно от славата му. Бе обграден от висока стена, изградена от варовикови блокове. Сградите зад стената също бяха каменни.

Широките улици на Дейка бяха павирани с каменни плочи, а обществените сгради се извисяваха към небесата. Всички обитатели на града, които се смятаха за важни, бяха облечени във великолепни ленени роби. Всеки частен дом бе украсен със статуя на собственика си. Обикновено изображението бе така идеализирано, че всякаква прилика на статуята с изобразявания се оказваше случайна.

Алтал бе облечен с дрехи, подхождащи за граничните области на държавата, така че неведнъж стана обект на неодобрителните погледи на минувачите, докато се възхищаваше на великолепието на имперския град. Скоро това го отегчи и той се насочи към един квартал, където минувачите имаха по-прости дрехи и не така надменни изражения.

Най-сетне реши да се отбие в една рибарска кръчма до брега на езерото и да послуша какво си говорят посетителите. Знаеше, че в цял свят рибарите са разговорливи. Уедини се в един ъгъл с чаша кисело вино в ръка, докато изцапаните с катран мъже около него си чешеха езиците.

— Май не съм те виждал досега тук — каза му един от мъжете.

— Не съм от този град — отвърна Алтал.

— Така ли? Откъде си тогава?

— Дойдох от планината. За да огледам цивилизования свят.

— Е, и хареса ли ти нашият град?

— Впечатлява, не ще и дума. Хареса ми почти толкова, колкото някои от богатите граждани харесват самите себе си.

Един от рибарите се засмя презрително и каза:

— Обзалагам се, че си минал през форума.

— Ако става дума за мястото, където са най-лъскавите здания, наистина минах оттам. Мога да те уверя, че не са ми притрябвали.

— Не те ли впечатлиха нашите богаташи?

— Личи си, че са хора, изпитващи уважение към себе си, не ще и дума. Хората от нашата черга би трябвало да избягват богаташите, когато могат. Рано или късно бихме могли неволно да им увредим зрението.

— Какво имаш предвид? — попита друг рибар.

— Ами, всички богаташи на форума, за тези, дето са облечени с нощници ми е думата, до един обръщаха носове, когато ме видеха. Ако оглеждаш всички хора по този начин, рано или късно ще станеш кривоглед.

Рибарите се засмяха и обстановката в кръчмата стана по-ведра и приятелска. Алтал умело поде темата, най-драга на сърцето му, и заедно със събеседниците си прекара целия остатък от следобеда в разговор за градските богаташи. Когато настъпи вечерта, вече бе запаметил няколко имена. После задели още няколко дни на пресяването им и накрая се спря на един богат търговец на сол, казваше се Квесо. После посети облицованата с мрамор обществена баня, отиде на централния пазар и измъкна от кесията си малко пари, с които си купи дрехи, в по-голяма степен подхождащи от неговите на модата в Дейка. Съвършено ясно е, че за крадец, който си подбира работно облекло, най-важното е дрехите му да не привличат чуждото внимание. След това се прехвърли в богатския квартал на града и посвети няколко дни и нощи на оглеждането на обградения с каменен зид дом на търговеца. Самият Квесо бе розовобузест плешив дебеланко с приветлива усмивка. Алтал дори успя да се доближи няколко пъти до него, за да чуе гласа му. Дебеланкото дори му стана симпатичен, и в това няма нищо учудващо. Замислим ли се, и на вълка вероятно сърните също са му симпатични.

Алтал успя да научи името на един от съседите на Квесо и една сутрин с делови вид отиде до дома на търговеца и почука на вратата. След малко един слуга отвори.

— Да?

— Бих искал да поговоря с господин Мелгор — учтиво каза Алтал. — По делови въпроси.

— Боя се, че сте объркали къщата, господине. Домът на господин Мелгор е през две врати. — каза слугата.

Алтал се плесна по челото.

— Колко съм несъобразителен! Наистина много съжалявам, че ви обезпокоих.

Очите му междувременно съвсем не безделничеха. Бравата на вратата на Квесо не изглеждаше много сложна, а зад гърба на слугата се виждаше антре с няколко врати.

— Надявам се, че не съм смутил спокойствието на господаря ви — продължи тихо Алтал.

Слугата се усмихна.

— Не ми се вярва. Спалнята на господаря е на горния етаж, в задната част на къщата. А и той и без това по това време вече е буден.

— Слава Богу — каза Алтал. Очите му продължаваха да шарят. — Та, казахте, домът на Мелгор е през две врати?