Дейвид Едингс - Кралица на магиите

— Разбирам — измърмори тя; по всичко личеше, че не е съвсем убедена в истинността на думите му.

— Естествено, има и друга причина — продължи Улф, — но смятам, че не е необходимо да навлизаме в повече подробности тъкмо сега, нали?

— Все още ли се тревожиш за похода, татко? — попита раздразнено тя. — „Мрин“, старинният сборник с ръкописи, е много неясен. Нито една от версиите не дава никакви обяснения за хората, които са споменати в него. Всичко може да е просто алегория, разбираш ли?

— Виждал съм прекалено много алегории, които в крайна сметка се оказват необорими факти. Не бива да рискуваме още толкова рано. Защо не се върнем всички в кулата? — предложи той. — Тук е доста студено и влажно за провеждането на дълги спорове относно различните варианти на един и същ текст.

Объркан от думите им, Гарион хвърли бърз поглед към Силк, но дребният мъж отвърна на погледа му с израз на пълно неразбиране.

— Ще ми помогнеш ли да уловим коня ми, Гарион? — учтиво попита Лелдорин и прибра меча си в ножницата.

— Разбира се — отвърна Гарион и също прибра оръжието си. — Мисля, че побягна нататък.

Лелдорин вдигна лъка си от земята и двамата тръгнаха по следите на коня.

— Прощавай, че те свалих от седлото — извини се Гарион, когато се отдалечиха от останалите.

— Няма нищо — засмя се Лелдорин. — Би трябвало да съм по-внимателен. — Той погледна лукаво Гарион. — Защо излъга Белгарат?

— Не беше точно лъжа — отвърна Гарион. — Ние наистина не искахме да се нараним взаимно. Понякога са нужни цели часове да обясниш подобно нещо на хората.

Лелдорин се разсмя отново — с такъв заразителен смях, че въпреки волята си Гарион не можа да се сдържи и се присъедини към него.

Смеейки се, двамата продължиха заедно по обраслата с дървета улица между покритите с мокър лепкав сняг развалини.

Лелдорин Уилдантор беше на осемнадесет години, макар че простодушната му природа го караше да изглежда почти момче. Нито едно чувство не прелиташе през съзнанието на младия мъж, без да се отпечата върху лицето му; искреност блестеше върху чертите му като морски фар сред непрогледна нощ. Той беше импулсивен, буен и разточителен на думи, и вероятно — както неохотно заключи Гарион — не особено умен. Ала бе невъзможно човек да не го хареса.

На следващата сутрин, когато Гарион сложи наметалото си и излезе да чака Хетар, Лелдорин незабавно се присъедини към него. Младият аренд бе сменил крещящите си одежди и сега носеше кафяв панталон, зелена туника и тъмнокафяво вълнено наметало. Беше взел лъка си и колчан със стрели. Докато вървяха през снега към разрушената западна стена, Лелдорин се развличаше, прицелвайки се със стрели по различни предмети, чиито очертания едва се виждаха в далечината.

— Ти си страхотно добър — възкликна възхитено Гарион след един особено сполучлив изстрел.

— Аз съм астурианец — скромно отвърна Лелдорин. — Мъжете от моя народ са били стрелци хиляди години. В деня, когато съм се родил, моят баща е срязал клона, от който е направен този лък. Умеех да стрелям с него още когато бях на осем години.

— Сигурно ловуваш много — рече Гарион, като си помисли за гъстата гора, която ги заобикаляше отвред, и за следите на дивеча, които бяха видели в снега.

— Ловът е най-любимото ни развлечение. — Лелдорин спря, за да изтръгне от дънера на едно дърво стрелата, която беше изстрелял преди няколко минути. — Баща ми се гордее, че на нашата трапеза се сервира само дивеч.

— Аз съм ходил на лов само веднъж. В Черек.

— За елени ли? — попита Лелдорин,

— Не. За глигани. Ала не използвахме лъкове. Череките ловуват с копия.

— С копия? Как е възможно да се приближиш на достатъчно разстояние до животно, за да го убиеш с копие?

Гарион се усмихна малко неловко, като си припомни натъртените си ребра и ужасния главобол.

— Трудността не е в приближаването на достатъчно разстояние до дивеча. Животното те напада — това е мъчната част от лова.

Лелдорин, изглежда, не можеше да схване как става така.

— Викачите се подреждат във верига — обясни Гарион — и поемат заедно през гората, като вдигат колкото се може повече шум. А ловецът чака с копието си на мястото, откъдето се очаква да минат глиганите, подплашени от шума. Преследването ги прави зли, и когато зърнат застаналия в засада ловец, те се нахвърлят срещу него. Тъкмо в този миг трябва да ги промушиш.

— Това не е ли опасно? — възкликна Лелдорин с широко отворени очи.