Джанет Еванович - Пет за четири

— Забравих си датата, когато трябва да се явя в съда!

Голям образ беше тоя Откаченяк! Как да не ти стане симпатичен! Усмихнах му се въпреки всички гадости, които днес ми се бяха струпали.

— Точно така, трябва пак да ти платим гаранцията, за да ти насрочат друг ден.

Следващия път смятах да му дойда на крака и да го откарам чак до съда. Един вид да се вживея в ролята на грижовната квачка.

— И как ще стане това?

— Ще дойдеш с мен в участъка и ще уредим нещата.

— Кофти момент си улучила, маце. Тъкмо гледам ретроспективата на „Роки и Булуинкъл“. Не може ли някой друг път? Всъщност знаеш ли какво, я остани да обядваме заедно, тъкмо ще си догледаме филма.

Погледнах лъжицата в ръката му. Нямаше да се учудя, ако това бе единствената лъжица в къщата.

— Благодаря за поканата — отвърнах. — Но обещах на мама да обядвам с нея.

Нещо, познато в живота като малка опашата лъжа.

— Колко мило от твоя страна! Да обядваш с майка си.

— Какво ще кажеш да отскоча да хапна и някъде след час да се върна да те взема?

— Страхотно! Ще ти бъда много признателен, маце.

Сега, като се замислех, нямаше да е никак зле да изнудя майка да ме нахрани. Освен обяд щях да получа на тепсия и всички клюки за пожара.

Оставих Откаченяка с неговата ретроспектива и тъкмо да отворя вратата на колата, когато до мен спря черен линкълн.

Левият преден прозорец се смъкна и от там ме погледна някакъв мъж.

— Вие Стефани Плъм ли сте?

— Да.

— Искаме да си побъбрим с вас. Качете се.

Как ли не! Да не ми е изпила чавка акъла, та да се качвам в служебна кола на мафията с двама непознати типове вътре, единият от които беше пакистанец с втъкнат в колана на панталона патлак, поприкрит криво-ляво от увисналото му шкембе, а вторият приличаше на Хълс Хоган, само че подстриган на канадска ливада.

— Мама ми е казвала никога да не се возя с непознати.

— Не сме чак толкова непознати — възрази Хълс. — Най-обикновени момчета сме. Нали, Хабиб?

— Ами да — потвърди Хабиб, като се наведе към мен и се ухили, при което лъсна златен зъб. — Във всяко едно отношение сме си най-обикновени.

— Какво искате? — попитах ги аз.

Мъжът, който не караше, въздъхна тежко.

— Значи отказвате да се качите в колата, така ли?

— Така.

— Добре тогава. Ето каква е работата. Търсим един ваш приятел. Или може би вече не ви е приятел. Може би и вие го търсите.

— Нещо такова.

— Та си рекохме — защо да не се сработим! Да станем комбина.

— А, без тия!

— В такъв случай ще се наложи да ви следим. Решихме да ви предупредим, да не би да се притесните.

— Кои сте вие?

— Това там зад волана е Хабиб. А аз съм Мичъл.

— Не, друго имах предвид. За кого работите?

Бях почти сигурна, че вече знам отговора, но защо за всеки случай да не попитам?

— Предпочитаме да не разкриваме името на своя работодател — поясни Мичъл. — Пък и на вас то не ви говори нищо. За вас е важно да разберете, че не бива да затаявате нищо, понеже ще вземем да се ядосаме.

— Да, а ядосаме ли се, ставаме неприятни — допълни Хабиб и ми се закани с пръст. — С нас шега не бива. Нали? — попита той Мичъл. — Ако ни ядосате, ще ви изкормим и ще покрием с червата ви целия паркинг през закусвалнята на братовчед ми Мохамед „711“.

— Ти да не си превъртял? — тросна се Мичъл. — Няма да покриваме никакви паркинги с черва. А дори и да покриваме, няма да е паркингът пред „711“ — от там в неделя си купувам вестник.

— Добре де, няма — склони Хабиб. — Тогава бихме могли да направим нещо от сексуално естество. Бихме могли да извършим с нея забавни деяния, сексуални перверзни… много, много пъти. Ако живееше в моята страна, щеше да бъде опозорена за цял живот, всички щяха да странят от нея като от прокажена. Но тъй като тя безспорно е покварена извратена американка, сто на сто ще се израдва на перверзните деяния, които ще й причиним. Я чакай! Можем и да я осакатим, за да й стане неприятно.

— Ей, нямам нищо против осакатяването, но без сексуални деяния — отсече Мичъл. — Аз съм семеен мъж, надуши ли ме жената, ще ми се стъжни играта.

Вдигнах ръце.

— Казвайте какво искате, де!

— Искаме твоето приятелче Рейнджъра и знаем, че го търсиш — поясни Мичъл.

— Изобщо не търся Рейнджъра. Вини го възложи на Джойс Барнхард.

— Не я знам коя е тая Джойс. Все едно ми говориш за Баба Меца — рече Мичъл. — Затова пък познавам теб. И ти казвам, че търсиш Рейнджъра. И щом го намериш, ще ни съобщиш. И ако не вземеш присърце тая… тая отговорност, ще има горчиво да съжаляваш.