Джанет Еванович - Пет за четири

— Не разбирам какво му е неподходящото — подметна Саймън. — Казвай какво те води насам.

— Каръл Забо.

— На тая й хлопа дъската. Блъсна се право в мен. И после офейка.

— Била е притеснена.

— Само не ми пробутвай ония дрънканици за предменструалния синдром.

— Направила го е заради едни гащи, всъщност жартиери.

Саймън завъртя очи.

— Ето на̀! Почва се.

— Излизала е от магазина за секси бельо „Фредерикс ъф Холивуд“ и е била притеснена, понеже тъкмо си е била купила въпросните жартиери.

— Не виждам какво му е притеснителното да си купиш жартиери.

— Ти често ли се притесняваш?

— Не ми задавай тъпи въпроси. Хайде, изплюй камъчето, защо си дошла?

— Надявах се да свалиш обвиненията.

— И дума да не става!

Седнах на стола до писалището.

— Направи ми тая услуга, ще ти бъда много признателна. Каръл ми е приятелка. Сутринта едвам я разубедих да слезе от моста.

— И защо се е качила на моста, заради някакви си жартиери ли?

— Вие, мъжете, от дума не разбирате — присвих очи аз. — Големи пердета сте.

— Няма такова нещо. Аз съм си поетична душа. Дори съм чел „Мостовете на Медисън“. Цели два пъти.

Погледнах го с влажен поглед.

— Значи ще отпуснеш примката? — попитах обнадеждена.

— Зависи колко.

— Каръл не иска да лежи в затвора. Притеснява се от кенефите там. Всички те гледали.

Саймън се наведе и тресна глава в писалището.

— Защо точно на мен!

— Говориш като майка ми.

— Ще се постарая приятелката ти да не ходи в затвора — обеща той. — Но да знаеш, че си ми задължена.

— Нали това не означава, че трябва да идвам у вас и да те обличам? Не съм такава.

— Живей в страх.

Сбогувах се със Саймън и се върнах долу. Вини беше там, но не и Откаченяка.

— Къде е твоят човек? — тросна се братовчед ми. — Нали ми каза, че бил тук, при служебния вход.

— Тук беше! Помолих го да почака на скамейката при пристава.

И двамата погледнахме скамейката. Ни Откаченяк, ни дявол.

Днес на смяна беше пристав на име Анди Дилър.

— Ей, Анди — подвикнах аз. — Знаеш ли какво е станало с моя човек?

— Съжалявам, но нещо се бях разсеял. Огледахме педя по педя първия етаж, но Откаченяка сякаш бе изчезнал вдън земя.

— Трябва да се връщам в кантората — рече Вини. — Имам работа.

Дрън-дрън, имал работа! Щеше да си бъбри с букмейкъра, да си играе с патлака, да се ръкува с не знам кой си.

Отидохме заедно на вратата и що да видим — Откаченяка стои насред паркинга и гледа как колата ми гори. Няколко ченгета притичваха около нея с пожарогасители, но нещата не изглеждаха особено обнадеждаващо. Откъм улицата с надута сирена се зададе и пожарна, която прегази веригата около паркинга.

— Ей, мой човек! — провикна се към мен Откаченяка. Виж си колата, заприлича на въглен. Направо да полудееш, маце.

— Какво се е случило?

— Седях си мирно и кротко на скамейката и те чаках, когато, не щеш ли, видях, че се задава Дрогата. Познаваш ли го Дрогата? Както и да е. Та Дрогата излизал днес от панделата и брат му бил дошъл да го прибере. Дрогата ми вика — що не дойдеш отвън да се видите с брат ми. Речено-сторено. Излизам, значи, с Дрогата, а на него винаги му се намира добра трева, та от дума на дума реших да се поотпусна в колата ти и да изпафкам една цигарка. Сигурно е отхвърчала някоя искра, защото по едно време гледам, че седалката ти гори. Лумна като слама, ще знаеш. Беше страхотна гледка, докато тези господа тук не оплескаха всичко с маркучите.

Страхотна гледка, значи! Дали Откаченяка пак щеше да каже, че е страхотна гледка, ако взема да го удуша с двете си ръце?

— Ще ми се да поостана и да се погрея на огъня — намеси се Вини, — но трябва да се връщам в кантората.

— Аз пък ще си изтърва сериала — сепна се и Откаченяка. — Дай да вършим, каквото имаме да вършим, и да се разкарвам оттук, маце.

Вече наближаваше четири, когато най-после уредих да вдигнат колата. Успях да спася крика и нищо друго. Бръкнах в дамската си чанта, за да извадя клетъчния телефон, когато до мен на паркинга спря черният линкълн.

— Не ти върви с тая кола, и туйто — каза Мичъл.

— Вече свиквам. Случва ми се често.

— Гледахме ей от там и си казахме — защо да не те откараме?

— Тъкмо звъннах на един приятел, ще дойде да ме вземе.

— Нагла опашата лъжа! — подметна Мичъл. — Висиш тук от цял час и не си се обаждала на никого. Майка ти сигурно ще си умре от срам, ако разбере, че лъжеш като дърта циганка.

— По-добре да умре от срам, отколкото от това, че съм се качила в колата ви — отвърнах аз. — С това ще й докарам инфаркт.