Джанет Еванович - Пет за четири

— От-го-вор-ност — натърти Хабиб. — Хареса ми. Добре го каза. Мисла да го запомня.

— Мисля — поправи го Мичъл. — Произнася се мисля.

— Мисла.

— Мисля!

— Точно така го и казах. Мисла.

— Чалмата е отскоро тук — рече ми Мичъл. — Работеше за нашия работодател, само че в друго качество, в Пакистан, но се домъкна заедно с последната пратка стоки и сега не можем да се отървем от него. Още не е наясно с нещата.

— Не съм ти никаква чалма — подвикна Хабиб. — Къде виждаш чалма на главата ми? Сега вече съм в Америка и не нося такива дивотии. Бива ли да говориш така за мен!

— Чалма — повтори Мичъл.

Хабиб присви очи.

— Мръсно американско псе.

— Тъпо кречетало.

— Смрадлив камилар.

— Що не си го завреш отзад! — рече Мичъл.

— Дано ти окапят ташаците — не му остана длъжен Хабиб.

Май можех да не се притеснявам от тия двамата — както беше тръгнало, щяха да се избият още преди да се е стъмнило.

— Е, трябва да вървя — прекъснах ги аз. — Ще ида да хапна у нашите.

— Явно си закъсала здравата за мангизи — подметна Мичъл, — щом си се докарала дотам да обядваш у вашите. Стига да направиш каквото искаме, ще бъдем повече от щедри.

— Дори и да исках да намеря Рейнджъра, а аз не искам, нямаше да мога да го направя. Той е неуловим.

— Така си е, но доколкото подразбрах, ти си много печена. Пък и издирваш хора, пуснати под гаранция… и си длъжна да ги изправиш пред съда — живи или мъртви. Никога не се издънваш.

Отворих вратата на хондата и седнах зад волана.

— Кажете на Александър Рамос да си намери някой друг, който да му издири Рейнджъра.

Мичъл ме погледна така, сякаш е глътнал бастун.

— Не работим за малкия вагабонтин. Ще прощаваш за израза.

Това ме накара и аз да застана като ударена с парцал.

— За кого тогава работите?

— Вече ти обяснихме. Не можем да разкрием тази информация.

Майко мила!

Когато спрях пред къщата, баба ми вече стоеше на вратата. Откакто дядо ми си купуваше лотарийните билети направо от Дядо Боже, баба бе дошла да живее с нашите. Беше с късо подстригана стоманеносива коса, на която правеше студено къдрене. Ядеше като стръвница и имаше кожа като пилешка супа. Лактите й бяха остри като бодлива тел. Беше с бели кецове и пурпурен найлонов анцуг, плъзгаше напред-назад горното си чене, от което разбрах, че си е наумила нещо.

— Добре си ни дошла! Тъкмо слагахме обяда — израдва ми се тя. Майка ти е купила салата с пилешко и хлебчета.

Хвърлих един поглед към хола. Фотьойлът на баща ми беше празен.

— Излезе с таксито — поясни баба. — Уайти Блохър му звънна да идел да замества някого.

Баща ми, който навремето бе работил в пощата, вече се бе пенсионирал, но от време на време ходеше да кара такси, ала не толкова за да спечели някой долар, а по-скоро за да се изнесе от къщи. При него да кара такси обикновено означаваше да играе белот у някой приятел.

Окачих си якето в дрешника в коридора и заех мястото си на кухненската маса. Майка ми и баща ми живеят в двуетажна къща, тясна като дядовата ръкавичка. Прозорците на хола гледат към улицата, тези в трапезарията — към алеята между нашата и съседната къща, а прозорецът в кухнята — към задния двор, китен и подреден, но твърде посърнал по това време на годината.

Баба седна срещу мен.

— Мисля да си сменя цвета на косата — оповести тя. — Роуз Котман си я боядиса червена и изглежда доста добре. Хвана си и ново гадже. — Баба си взе едно от хлебчетата и го разряза с големия нож. — И на мен ще ми дойде добре да си хвана гадже.

— Роуз Котман е на трийсет и пет години — напомни й майка ми.

— Е, и аз съм почти на трийсет и пет — каза баба. — Всички ми повтарят, че годините не ми личат.

Беше си самата истина. Баба изглеждаше най-малко на деветдесет. Обичах си я много, но земното притягане не бе благосклонно към нея.

— Хвърлила съм око на един в пенсионерския клуб — допълни баба. — Като изваден от кутийка е. А на бас, че ако съм червенокоса, ще почне да ме сваля.

Майка ми понечи да възроптае, но после се отказа и се пресегна да вземе купата с руската салата с пилешко.

Хич не ми се мислеше какво ще стане, ако някой наистина тръгне да сваля баба, затова хванах бика за рогата и преминах на горещата тема.

— Чухте ли за пожара в центъра на града?

Баба си сложи още майонеза върху хлебчето.

— В оная сграда на Адамс и Трета улица ли? Сутринта срещнах в хлебарницата Естър Мойър, та тя ми каза, че синът й Бъки бил откарал с пожарната маркуча и стълбата. Било страхотен пожар, не е за разправяне.