Джанет Еванович - Пет за четири

— Сигурно е отишла при някоя приятелка.

— Вече се обадих на Бети Заяк и Ема Гетс — не са й виждали очите.

На вратата се позвъни и сърцето ми подскочи. Надзърнах през шпионката. Баба ми Мазур!

— Тук е! — изшушуках на майка ми.

— Слава Богу! — каза тя.

— Никакво слава и никакво Богу! Помъкнала е и куфар.

— Сигурно иска да си почине от баща ти.

— Няма пък да живее тук!

— Кой е казал, че ще живее… нека поостане ден-два, докато нещата се поуспокоят.

— Не! Не, не, не.

На вратата се позвъни отново.

— Звъни ми на вратата — проплаках аз. — Какво да правя?

— Как какво, пусни я.

— Ако я пусна, с мен е свършено. Все едно да си поканиш вампир в къщата. Пуснеш ли го вътре, и си труп!

— Все пак това не е вампир, а родната ти баба!

Баба ми се разблъска по вратата.

— Ей! — провикна се с цяло гърло тя.

Затворих телефона и отворих вратата.

— Изненада! — оповести баба. — Дошла съм да живея при теб, докато си търся апартамент.

— Но нали живееш с мама!

— Вече не. Баща ти е голям дръвник. — Тя дотътри куфара в антрето и си закачи палтото на кукичката върху стената. — Ще си намеря собствено жилище. До гуша ми дойде да му гледам тъпите телевизионни шоупрограми. Ще поостана тук, докато намеря нещо подходящо. Знаех си, че няма да имаш нищо против.

— Имам само една стая.

— Ще спя на канапето. Не съм придирчива. Ако се • налага, мога да спя и права в дрешника.

— Ами мама? Ще се чувства самотна. Свикнала е да й правиш компания.

Превод: ами аз? Аз не съм свикнала някой да ми прави компания.

— Така си е — съгласи се баба. — Но това е положението, време е да свиква да се оправя и сама. Не мога вечно да внасям живец в тая къща. Пие ми от силите. Не ме разбирай погрешно, обичам майка ти, но понякога е голяма досадница. А аз нямам много време за губене. Остават ми трийсетина години, после ще почна да сдавам багажа.

След трийсет години баба ми щеше да гони стотака, а аз — шейсетте, ако междувременно не ме вкараше в гроба.

Някой почука тихичко на входната врата. Морели беше подранил. Отворих му и той влезе в антрето. Тъкмо да тръгне към хола, и видя баба.

— Баба Мазур — каза той.

— Да — потвърди тя. — Вече живея тук. Току-що се нанесох.

Морели се подсмихна. Калтак!

— Това някаква изненада ли е? — попита той. Поех печеното пиле, което носеше.

— Баба се е изпокарала нещо с баща ми.

— Това пиле ли е? — поинтересува се баба. — Надушвам го оттук.

— Има предостатъчно за всички — увери я Морели. — Винаги взимам повечко.

Баба профуча покрай нас и се шмугна в кухнята.

— Гладна съм като вълк. Сигурно от това местене ми се е отворил апетит. — Тя надзърна в плика. — Я, има и сладкиш. И салатка от зеле. — Грабна от бюфета няколко чинии и ги метна на масата. — Божичко, ще си направим царска гощавка. Дано ви се намира и бира. Припила ми се е.

Морели продължаваше да се хили.

От известно време през ден късахме и после пак се събирахме. Иначе казано, понякога споделяхме общо легло. На Морели едва ли щеше да му хареса, че е настъпила такава рязка промяна.

— Плановете ни за вечерта отиват на кино — изшушуках му аз.

— Е, какво толкова, просто ще сменим адреса — възрази той. — Ще хапнем и ще идем у нас.

— И дума да не става! Какво ще кажа на баба? Извинявай много, тази нощ няма да спя тук, понеже трябва да направя оная работа с Джо?

— Е, чудо голямо, като й кажеш!

— Не мога да й го кажа. Ще се притесня.

— Ще се притесниш ли?

— Ами да. И ще получа стомашно разстройство.

— Я не се занасяй. Баба ти Мазур няма да има нищо против.

— Да, но ще разбере.

Морели се вкисна.

— Женска му работа.

Баба се върна в кухнята да извади чаши.

— Къде са ти салфетките? — попита тя.

— Нямам салфетки — отвърнах й.

Тя ме погледна недоумяващо — умът й не го побираше как е възможно в къщата да няма салфетки.

— В плика със сладкиша има салфетки — намеси се Морели.

Баба надзърна в плика и грейна.

— Мъж на място — отбеляза тя. — Носи си и салфетките. Морели се люшна на токове и ме погледна хитровато — един вид, пак съм извадила късмет.

— Винаги готов — подвикна той.

Завъртях очи.

— Друго си е да ходиш с полицай — одобри баба ми. — Винаги е готов.

Седнах срещу нея и грабнах парче от пилето.

— Винаги готови са бойскаутите — възразих аз. — Полицаите са винаги гладни.

— Сега, след като поех живота си в свои ръце, смятам да се хвана на работа — съобщи ни баба. — Възнамерявам да стана ченге. Как мислиш, добро ченге ли ще излезе от мен? — обърна се тя към Морели.